Бони се изправи бързо и колкото е възможно по-чевръсто мина покрай Мат, без да го поглежда. След това се включи в непринудения разговор на Стефан и Мередит — е, не съвсем непринуден — за това, което току-що се бе случило. Каролайн беше опасен враг, всички бяха съгласни с това. Явно все още не бе научила, че всичките й заговори срещу Елена в крайна сметка се обръщаха срещу самата нея. Бони предчувстваше, че точно в този момент тя замисля нов заговор против всички тях.
— Тя се чувства самотна — рече Стефан, сякаш се опитваше да я извини. — Иска всички да я приемат безусловно, но се чувства откъсната и чужда.
— Все едно постоянно се отбранява — съгласи се Мередит. — Но всеки би си помислил, че ще покаже поне малко благодарност. В крайна сметка само преди седмица ние я освободихме и спасихме живота й.
Има нещо повече от това, помисли си Бони. Интуицията й се опитваше да й подскаже нещо — нещо за това, което може би се е случило преди да спасят Каролайн — но беше толкова ядосана заради Елена, че не й обърна внимание.
— Защо трябва да й вярваме? — обърна се тя към Стефан. Хвърли крадешком един поглед зад гърба си. Елена опознаваше Мат, а той имаше вид сякаш всеки миг ще припадне. — Каролайн несъмнено е красива, но това е всичко. Тя никога не е казала добра дума за когото и да било. През цялото време играе разни игрички — е, признавам, че и ние също го правехме, но… нейните винаги са против някого, да го накарат да изглежда лош. Не отричам, че повечето момчета си падат по нея — обзе я внезапно безпокойство и тя заговори по-високо, за да го пропъди, — но ако си момиче, в нея виждаш просто чифт дълги крака и големи…
Бони млъкна, защото Мередит и Стефан бяха замръзнали. По лицата и на двамата бе изписано изражението „о, не отново“.
— И освен това тя винаги е имала превъзходен слух — разнесе се треперещ, но заплашителен глас някъде зад Бони. Сърцето на Бони подскочи и заседна в гърлото й.
Така става като не обръщаш внимание на интуицията си.
— Каролайн — казаха в един глас Мередит и Стефан, опитвайки се да замажат положението, но вече бе твърде късно. Каролайн влезе в стаята с дългите си крака, а по лицето й бе изписано гнусливо изражение, сякаш не искаше да докосва дъските на пода. Странно, но носеше в ръка обувките си с високи токчета.
— Върнах се, защото си забравих слънчевите очила — продължи тя с все още треперещ глас. — И чух достатъчно, за да разбера какво си мислят моите така наречени „приятели“ за мен.
— Не, не си — заговори Мередит припряно, за разлика от Бони, която бе изгубила дар слово. — Чула си няколко много ядосани хора да изпускат пара, след като току-що си ги обидила.
— Освен това — Бони внезапно бе възвърнала способността си да говори, — признай си, Каролайн, ти си се надявала да чуеш нещо. Затова си събула обувките си. Стояла си зад вратата и си подслушвала, нали?
Стефан затвори очи.
— Вината е моя. Аз би трябвало…
— Не, ти не би трябвало — прекъсна го Мередит и продължи към Каролайн: — Ако ми посочиш една дума, която сме казали, която да не е истина или е била преувеличена — с изключение може би само на това, което Бони каза, а Бони… просто си е Бони. Както и да е, ако можеш да ми посочиш една дума, която останалите сме казали, която да не е истина, ще те помоля за извинение.
Каролайн не я слушаше. Тя цялата трепереше. Красивото й лице се бе изкривило и бе добило тъмночервен цвят от гняв.
— О, всички вие ще ме молите за извинение — изсъска и насочи показалеца си с дълъг маникюр към всеки един от тях. — Наистина ще съжалявате. И ако опиташ онова, онова вещерско–вампирско нещо срещу мен… аз имам приятели, истински приятели, които ще се радват да научат за това.
— Каролайн, днес следобед ти подписа тържествена клетва…
— О, и на кого му пука?
Стефан се изправи. През прашния прозорец проникваше малко светлина и в стаята бе станало тъмно. Сянката на Стефан се открояваше пред него на светлината на нощната лампа. Бони я погледна, после сръга Мередит, а космите по ръцете и врата й настръхнаха. Сянката беше изненадващо тъмна и дълга. Сянката на Каролайн беше бледа, прозрачна и къса — миниатюрно подобие на сянка до тази на Стефан.
Усещането за наближаваща буря отново се бе завърнало. Бони трепереше; опитваше се да се успокои, но не можеше да спре треперенето, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода. Това беше студ, който се просмукваше до мозъка на костите й, поглъщайки слой след слой от топлината й като някакъв изгладнял великан и тя започна да се тресе толкова силно…