Аз също, прошепна вътрешният глас на Мат. Поне в мислите си, които никой не може да прочете и да разбере за егоизма ми. Добрият стар Мат, Мат нямаше да има нищо против — какъв свестен и добър младеж е Мат. Е, точно сега добрият стар златен Мат имаше против. Но тя избра друг и какво бих могъл да сторя? Да я отвлека? Да я държа заключена? Да се опитам да я покоря насила?
Мисълта му подейства като кофа с ледена вода и Мат тутакси се окопити и насочи вниманието си към пътя. Някак си вече бе взел машинално няколко остри завоя по разбития тесен път, който пресичаше Олд Уд.
— Предполагаше се, че ще отидем заедно в колежа — не спираше да се жалва Бони. — А след като го завършим да се върнем във Фелс Чърч. У дома. Всичко беше планирано още от детската градина. И сега, когато Елена отново е човешко същество си помислих, че това означава, че всичко отново ще стане постарому. Но вече никога няма да бъде същото, нали? — завърши тя и преглътна. — Нали! — Последното всъщност не беше въпрос.
Мат и Мередит се спогледаха, изненадани от силата на болката й и остротата на съжалението й, безпомощни да я утешат. Бони се бе обгърнала с ръце и се дръпна рязко, когато Мередит понечи да я докосне.
Просто Бони… малко преиграва, каза си Мат, но вродената му честност се надигна.
— Предполагам — заговори бавно, — че всички си мислехме точно това, когато тя се върна. — Когато танцувахме из гората като обезумели, додаде наум. — Предполагам смятахме, че те някак си ще се установят да живеят тихо и кротко близо до Фелс Чърч и нещата ще си бъдат както преди. Преди Стефан…
Мередит поклати глава, втренчена в далечината през предното стъкло.
— Не е Стефан.
Мат осъзна какво искаше да каже тя. Стефан бе дошъл във Фелс Чърч, за да се присъедини към човешкото общество, а не да отведе човешко момиче към неизвестността.
— Права си — кимна Мат. — И аз тъкмо си мислех същото. Тя и Стефан навярно щяха да измислят някакъв начин да живеят тук, без да привличат внимание. Или поне да останат близо до нас. Деймън е. Той дойде, за да отведе Елена против волята й и това промени всичко.
— А сега Стефан и Елена ще заминат. А когато заминат, никога няма да се върнат — проплака Бони. — Защо? Защо Деймън започна всичко това?
— Веднъж Стефан ми каза, че той обича да променя нещата просто от скука. Този път навярно е заради омразата му към Стефан — обади се Мередит. — Искам поне веднъж той просто да ни остави на мира.
— И какво значение има? — Сега вече Бони плачеше с глас. — Е, вината е на Деймън. Не ми пука чия е. Това, което не разбирам, е защо нещата трябва да се променят?
— „Никога не можеш да прекосиш два пъти една и съща река“5. Или дори веднъж, ако си силен вампир — рече Мередит иронично. Никой не се засмя. — Може би задаваме неправилния въпрос — продължи много нежно. — Може би Елена е тази, която би могла да ти каже защо нещата трябва да се променят, ако си спомни какво й се е случило… в Другото място.
— Нямах предвид, че те трябва да се променят…
— Но те са се променили — рече Мередит още по-нежно и тъжно. — Не виждаш ли? Няма нищо свръхестествено, просто такъв е животът. Всеки трябва да порасне…
— Зная! Мат е спечелил стипендия като футболист, а ти ще отидеш в колежа и после ще се омъжиш! И вероятно ще имаш един куп бебета! — По тона, с който го изрече Бони, сякаш ставаше дума за нещо неприлично — А аз за вечни времена ще си остана в подготвителния колеж. Вие и двамата ще пораснете и ще забравите за Елена, Стефан… и мен — завърши тя с отпаднал глас.
— Хей. — Мат винаги бе особено състрадателен към ранените и пренебрегнатите. Дори и в момента, когато Елена владееше мислите му — и той се питаше дали някога ще се отърси от усещането за онази целувка — бе привлечен към Бони, която изглеждаше толкова малка и крехка. — За какво говориш? След колежа ще се върна да живея тук. И навярно ще умра точно тук, във Фелс Чърч. И ще мисля за теб, искам да кажа, ако искаш.
Потупа Бони по ръката, а тя не се отдръпна от докосването му, както преди малко, когато Мередит се опита да я утеши. Наведе се към него и опря глава на рамото му. Когато тя потръпна, той я прегърна леко, без дори да се замисли.
— Не ми е студено — промърмори Бони, но не се опита да се освободи от ръката му. — Вечерта е топла. Просто… не ми харесва, когато говориш неща като: „Навярно ще умра точно…“ — внимавай!
— Мат, погледни навън!
— Леле! — Той натисна спирачките и завъртя с две ръце волана, докато Бони се наведе, а Мередит се хвана за дръжката на вратата. Заместничката на първата очукана кола на Мат бе също толкова раздрънкана таратайка, която нямаше въздушни възглавници. Тя представляваше сбор от частите на стари коли взети от моргата, сглобени в някакво „чудо“ на техниката.
5
Според легендата е казано от древногръцкия философ Плутарх за кораба, с който Тезей се върнал от Крит в Атина. — Б.пр.