— Мат… отпусни твоята седалка! Бързо! Бони, зная, че можеш.
Мат загреба още клони, промуши ръка под тях и сграбчи ръчката, която щеше да отпусне назад седалката му. Ръчката не помръдна. Тънки, но жилави филизи се бяха увили около нея. Той ги изви и безмилостно ги прекърши.
Облегалката падна назад. Мат се гмурна под огромния, най-дебел клон, макар че едва ли вече можеше да се определи като такъв, тъй като колата вече бе пълна с множество подобни клони. Тогава, тъкмо докато се протягаше, за да помогне на Мередит, облегалката й рязко падна назад.
Тя падна заедно с нея, далеч от задушаващите зелени игли, и пое дълбоко дъх. За миг остана да лежи неподвижно. После се прехвърли на задната седалка, влачейки със себе си Бони, която приличаше на таралеж с впитите в тялото й игли. Когато заговори, гласът й бе дрезгав и бавен.
— Мат. Бог… да те… благослови… че успя… — Ритна предната седалка и тя отново се изправи, а Мат стори същото с неговата.
— Бони — изрече той вцепенено.
Бони не помръдваше. Безброй тънки клони все още я обгръщаха плътно, впивайки се в ризата, в косите й.
Мат и Мередит започнаха да ги дърпат. Когато ги махнаха, отдолу оставаха червени подутини и малки дупчици.
— Сякаш са се опитвали да прораснат в нея — промърмори Мат, докато изскубваше едно тънко клонче. Под него имаше множество червени точици като убождания с игла.
— Бони? — заговори й Мередит, докато вадеше клончетата, оплели се в косата на приятелката й. — Бони? Съвземи се! Погледни ме!
— Ти ми спаси живота.
— Бях толкова изплашена…
Бони се разплака тихо, обронила глава на рамото на Мередит.
Мат погледна към Мередит тъкмо в мига, в който лампата на колата примигна и угасна. Последното, което видя, бяха тъмните й очи, от чието изражение съвсем му призля. Погледна към трите прозореца, които сега виждаше от задната седалка.
Трудно можеше да се види каквото и да било, заради това, което бе полепнало по стъклата. Игли. Клони. Плътно закриващи всеки сантиметър от прозорците.
При все това, двамата с Мередит, без да е нужно да изричат каквото и да било, се протегнаха едновременно към дръжките на задните си врати. Те изщракаха и се открехнаха на няколко сантиметра; сетне се захлопнаха обратно с решителен трясък.
Мередит и Мат се спогледаха. Момичето сведе поглед и продължи да маха клоните от Бони.
— Боли ли те?
— Не. Малко…
— Трепериш.
— Студено е.
Наистина беше студено. През единствения отворен прозорец, макар и сега напълно задръстен с вечно зелени клони, Мат чуваше шума на вятъра отвън, който свистеше през гъстата зеленина. Изненадващо високо и абсурдно силно се чуваше и скърцането на дърво. Сякаш се огъваше под силния напън на буря.
— Какво, по дяволите, беше онова? — избухна той, като изрита ядно предната седалка. — Онова нещо, заради което извих рязко настрани по шосето?
Мередит вдигна бавно тъмнокосата си глава.
— Не зная, тъкмо се канех да затворя прозореца. Зърнах само някакво движение.
— Изскочи изневиделица точно в средата на пътя.
— Дали беше вълк?
— Нямаше нищо и изведнъж се появи.
— Вълците не са с такъв цвят. То беше червено — обади се равнодушно Бони, като вдигна глава от рамото на Мередит.
— Червено? — Мередит поклати глава. — Беше твърде голямо за лисица.
— И аз мисля, че беше червено — рече Мат.
— Вълците не са червени… ами върколаците? Дали Тайлър Смолуд има в рода си червенокоси?
— Не беше вълк — настоя Бони. — Беше… обърнато.
— Обърнато?
— Главата му беше от грешната страна. Или може би е имало по една глава в двата си края.
— Бони, вече започваш да ме плашиш — заяви Мередит.
Мат не би го признал, но тя започваше да плаши и него. Защото доколкото бе успял да зърне животното, то му се стори деформирано по същия начин, по който го описваше Бони.
— Може би просто сме гледали от грешен ъгъл — предположи той.
— А може би просто сме видели някакво животно, изплашено от… — обади се Мередит.
— От какво?
Мередит погледна към тавана на колата. Мат проследи погледа й. Много бавно, сякаш с въздишка, металът хлътна надолу. После още малко. Сякаш нещо много тежко бе седнало на покрива на колата.