Истинско изкуство на сдружението. Горките вампири, такива самотници са, помисли си той. Ако можехме да се съюзим, светът щеше да е наш.
Примигна сънливо, а после се усмихна с ослепяващата си усмивка. Разбира се, ако можехме да го направим — да речем да завземем града и да си поделим обитателите му — всички щяха да са доволни. Със зъби и нокти Силата ще бъде закалена като острие на меч, докато не остане нищо, освен късове тръпнеща плът и вени, пълни с пулсираща кръв.
Приятна фантазия, помисли си той и притвори клепачи, за да й се наслади докрай. Артистично. Езера от рубинена кръв, магическа течност достатъчна да потече да кажем по мраморните стъпала на… Олимпийския стадион „Панатинайкос“ в Атина. Целият град ще притихне, очистен от шумните, хаотични и лицемерни човешки същества, като ще останат само най-необходимите части от тях: няколко артерии, които да изпомпват сладката червена течност в достатъчни количества. Вампирската версия на земя с мляко и мед.
Той отвори раздразнено очи. Нещата там долу станаха шумни. Човешките същества викаха. Защо? Какъв беше смисълът? Заекът винаги врещи в челюстите на лисицата, но дали някога друг заек му се е притичвал на помощ, за да го спаси?
Ето, това е нова поговорка, поредното доказателство, че хората са глупави като зайците, каза си Деймън, но хубавото му настроение бе съсипано. Но имаше и нещо друго, не само шумът долу го дразнеше. Мляко и мед, това би било… грешка, дори груба грешка, ако се замисли сериозно. Кожата на Елена беше като мляко през онази нощ преди седмица, топла и бяла, а не хладна, дори на лунна светлина. А блестящата й златиста коса приличаше на разтопен мед. Елена никак нямаше да е щастлива да види резултата от този групов лов. Щеше да изплаче безброй сълзи, чисти като кристални капки роса, с мирис на сол.
Деймън внезапно застина. Изпрати силен сноп от търсеща Сила около себе си, подобно на лъчи на радар.
Но нищо не се върна обратно, не усещаше нищо, освен безмозъчните дървета под краката си. Каквото и да бе организирало всичко това, беше невидимо.
Добре тогава. Да опитаме това, реши той. Като концентрира цялата кръв, която бе изпил през последните дни, той изпрати огромна вълна на Силата си, сякаш Везувий изригна в смъртоносна експлозия. За секунди тя го обви като гигантски мехур от свръх нагрят газ. Защото се върна обратно. Невероятно, но паразитът се опитваше да го направи отново, да проникне в съзнанието му. Това трябва да беше.
Да го приспи, предположи Деймън, докато разтриваше разсеяно тила си с нарастващ гняв. В същото време обединените ловци довършваха плячката си в колата. Шепнеха неща в съзнанието му, за да го омаломощят, отнемайки тъмните му мисли и връщайки ги като ехо обратно с един нюанс по-тъмни, в цикъл, който би могъл да го накара да полети, да убива отново и отново единствено заради чистата наслада от самия акт на убийство.
Сега съзнанието на Деймън бе обзето от студена и тъмна ярост. Той се изправи, изпъна схванатите си ръце и рамене, и след това потърси внимателно, ала не с обикновена вълна, а с пълния изблик на Силата си, търсейки с всяка клетка на съществото си, за да открие паразита. Трябваше да е някъде там, дърветата продължаваха работата си. Но не можа да открие нищо, дори и след като използва най-бързия и най-ефективния метод за сканиране, който познаваше: по теорията на случайните отклонения. Би трябвало тутакси да открие нечие мъртво тяло. Ала не откри нищо.
Това го вбеси още повече, но яростта му бе примесена и с възбуда. Искаше да се бори, да убива, но не да извършва безсмислено убийство. И ето че сега се бе изправил пред достоен противник, а Деймън не можеше да го убие, защото не успяваше да го открие. Изпрати съобщение, изпълнено с дива сила във всички посоки.
Вече те предупредих веднъж. Сега те ПРЕДИЗВИКВАМ. Покажи се… ИЛИ СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН!
Събра цялата си Сила, с цялата й мощ, мислейки за всички смъртни, от които я бе придобил. Задържа я и я усили, влагайки цялата мощ на ума и уменията си, изковани във вековните битки. Задържа Силата, докато я почувства като атомна бомба в ръката си. И след това я освободи изведнъж, като разрушителна експлозия, разпростираща се в противоположна на неговата посока, далеч от него, със скоростта на светлината.
Сега определено щеше да усети предсмъртните страдания на нещо могъщо и всеобхватно… нещо, което бе оцеляло от предишния му обстрел, предназначен само за неземни същества.