Деймън разпростря сетивата си до най-широк обхват, искаше да чуе или усети нещо разтърсващо, възпламеняващо — нещо, което ослепява, чиято кръв изтича — намиращо се в клоните, във въздуха, където и да е. Все някъде някакво създание би трябвало да полети към земята или да дращи в предсмъртен гърч с огромните си динозавърски нокти — същество, наполовина парализирано или напълно обречено, с изкормени вътрешности. Но единственото, което усети, бе шумолящият вятър и огромните черни облаци, надвиснали над него като отклик на собственото му настроение. Все още не усещаше тъмното създание, което явно се намираше достатъчно близо, щом се опитваше да нахлуе в мислите му.
Колко силно бе това нещо? И откъде идваше?
Само за миг, една мисъл проблесна в съзнанието му. Окръжност. Окръжност с точка в средата. Силата, която бе изпратил във всички посоки, в окръжност, а точката — единственото място, до което тази сила не бе достигнала. Вътре в него вече…
Щрак! Внезапно съзнанието му се изпразни. А след това той започна, бавно, леко озадачено, да се опитва да сглоби в едно отделните парчета. Мислеше за порива на Силата, която бе изпратил, нали? И за това как очакваше да усети нещо да пада и умира.
По дяволите, не можа да усети животни по-големи от лисица в тази гора. Въпреки че цялата мощ на Силата му бе внимателно насочена, за да порази всякакви създания на мрака, обикновените животни бяха толкова изплашени, че бяха побягнали като обезумели. Взря се надолу. Хм. Нямаше нищо, освен дърветата около колата, а те не преследваха него. Освен това, каквото и да представляваха, те бяха само пионки на един невидим убиец. Не наистина съществуващ… не и между границите, които толкова майсторски и внимателно бе очертал.
Дали не бе сгрешил? Половината от яростта му бе насочена към самия него, че е бил толкова невнимателен, толкова самоуверен и самодоволен, добре нахранен, че бе забравил предпазливостта.
Добре нахранен… хей, може би съм бил пиян, помисли си Деймън и усмивката му блесна в мрака, без дори да го съзнава. Пиян, параноичен и неспокоен. Ядосан… много ядосан.
Деймън се отпусна сред клоните на дървото. Вятърът свиреше в смразяваща вихрушка, а небето бе покрито с гъсти черни облаци, които затулваха светлината на звездите. Точно такова време обичаше.
Все още бе неспокоен и раздразнен, ала не можеше да установи причината. Единственото, което смущаваше покоя на притихналата гора, бе плачът вътре в колата — като птичка, попаднала в клетка, която издаваше един и същ протяжен звук. Сигурно беше онази дребната, червенокосата с деликатната шия. Тази, която хленчеше, че животът се е променил твърде много.
Деймън се размърда. Беше проследил мислено колата просто така, без особен интерес. Не беше негова вината, че ги бе хванал да говорят за него, ала това съществено бе намалило шансовете им да получат помощ от него.
Примигна бавно.
Странно, че бяха претърпели инцидент, докато се опитваха да не прегазят едно създание, което приличаше много на онова, което се бе изпречило на шосето пред ферарито му. Жалко, че не бе зърнал тяхното създание достатъчно добре, но дърветата бяха прекалено гъсти.
Червенокосата птичка отново заплака.
Е, искаш ли промяна сега или не, малка хубавице? Най-добре да решиш веднъж завинаги. Трябва да се помолиш мило.
И тогава, разбира се, аз ще реша каква промяна ще получиш.
11
Бони не можеше да си спомни някоя по-сложна молитва и като уморено дете, повтаряше онази, която знаеше: „Моля се на Господ, с цялата сила на душата си…“. Бе изразходвала цялата си енергия, за да призове помощ, а единственият отговор, който бе получила, бе някакъв немощен звук. Спеше й се. Болката бе изчезнала, оставяйки я вцепенена. Единственото, което я притесняваше, беше студът. Но и за това си имаше решение. Можеше да се загърне с дебелото, пухкаво одеяло и да се стопли. Знаеше го, без да разбира как.
Единственото нещо, което я държеше далеч от одеялото, бе мисълта за майка й. Майка й щеше да се натъжи, ако тя спре да се бори. Това бе още едно нещо, което знаеше, без да разбира откъде. Ако само можеше да изпрати послание до майка си, да й обясни, че се е борила с всички сили, но заради вцепеняващия студ просто не е могла да продължи. И че е знаела, че умира, но накрая дори не я е боляло, така че майка й няма защо да плаче. И че следващия път ще се поучи от грешките си, обеща тя… следващия път…