Появата на Деймън трябваше да е драматична, придружена с избухване на светкавица в мига, в който ботушите му докоснат колата. Едновременно с това изпрати нова ударна вълна от Силата, този път насочена към дърветата — марионетките, контролирани от невидимия им господар. Беше толкова силна, че усети шокиран отговор от Стефан, идващ чак от пансиона. А дърветата… се стопиха обратно в мрака. Бяха откъснали покрива, сякаш колата беше гигантска рибена консерва. Деймън огледа замислено сцената, застанал на капака на двигателя. Добре дошло за него.
Насочи вниманието си към момичето Бони, тази с червените къдрици, която в момента трябваше да прегръща краката му и да мълви: „Благодаря!“
Но не го правеше. Лежеше неподвижна, сякаш още се намираше в смъртоносната прегръдка на дърветата. Ядосан, Деймън се протегна, за да сграбчи ръката й, и застина стъписан. Усети ги, преди да я докосне, подуши ги, преди да изцапат пръстите му. Стотици малки кървящи дупчици. Сигурно иглите на вечнозеленото дърво ги бяха направили, бяха взели кръв от нея или… не… може би бяха вкарали някаква смолиста субстанция в тялото й. Някакво упойващо вещество, за да остане неподвижна, докато предприемат следващата стъпка в консумиране на плячката — нещо доста неприятно, съдейки дотук по маниерите на непознатото създание. По-вероятно да е била инжекция от храносмилателни сокове.
Или може би нещо, което просто да я поддържа жива, както антифриза за колата, каза си Деймън, осъзнал с разтърсващ ужас колко е студена тя. Китката й бе ледена. Погледна към останалите две човешки същества — тъмнокосото момиче със смущаващите умни очи и русокосото момче, което винаги се заяждаше и бе готово да се сбие. Не изглеждаха добре, но не бяха толкова зле колкото червенокосата. Но той щеше да я спаси. Заради прищявката си. Защото го бе призовала на помощ толкова жалостиво. Защото онези същества, онези малахи, се бяха опитали да го накарат да наблюдава смъртта й, с очи отчасти фокусирани върху нея, докато мислите му бяха отвлечени от действителността с прекрасни фантазии. Малахи — с тази дума се наричаха създанията на мрака: сестри и братя на нощта. Но сега на Деймън му се струваше, че самата дума е зло, поредица от звуци, чието произнасяне наподобява съскане и се изричат с погнуса.
Нямаше намерение да им позволи да спечелят. Вдигна я, сякаш беше пух от глухарче и я преметна през рамо. После скочи от колата. Да лети без да смени формата си, беше предизвикателство. Деймън обичаше предизвикателствата.
Реши да я отнесе до най-близкия източник на топла вода, а това беше пансионът. Нямаше нужда да безпокои Стефан. Имаше поне половин дузина стаи в онази бедняшка къща, недостойна за такива фини аристократи като тях двамата. Освен ако не дебне и не си вре носа навсякъде, Стефан едва ли щеше да наднича в чуждите бани.
Оказа се, че Стефан не само душеше наоколо, но и беше много бърз. Едва не се сблъскаха. Деймън и товарът му тъкмо завиваха зад ъгъла, когато се натъкнаха на Стефан, който вече пътуваше по тъмното шосе с Елена, а тя също като Деймън, летеше зад колата.
Първата размяна на думи не беше нито бляскава, нито остроумна.
— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Стефан.
— Какво, по дяволите, правиш ти! — отвърна Деймън или по-скоро бе започнал да казва, когато усети огромна промяна у Стефан и огромната Сила у Елена. Докато по-голяма част от ума му беше стъписан и замаян от изненада, една малка част от него незабавно започна да анализира ситуацията, да открие по какъв начин Стефан се бе превърнал от нищо в…
Какъв ужас! Е, може би все пак ще успее да запази невъзмутимото си изражение.
— Усетих битка — рече Стефан. — А ти откога си се превърнал в Питър Пан6?
— Би трябвало да си доволен, че не си бил в разгара на битката. А аз мога да летя, защото имам Сила, момче.
Това бе направо безразсъдна смелост. Във всеки случай беше напълно правилно, когато двамата бяха родени, да се обръща към по-малкия си роднина с ragazzo или „момче“.
Но не и сега. Междувременно част от мозъка му просто не можеше да спре и продължаваше да анализира. Можеше да види, да усети, да направи всичко друго, но не и да докосне аурата на Стефан. Това беше нещо… невероятно. Ако Деймън не беше толкова близо, ако не го бе усетил лично, никога нямаше да повярва, че е възможно една личност да притежава толкова много Сила.
Но хладната и логична преценка на ситуацията го доведе до заключението, че неговата собствена Сила — дори и след като през последните дни бе пил толкова различна и многообразна женска кръв — в момента е нищо в сравнение с тази на Стефан. И същият хладен и логически ум му казваше, че Стефан е бил извлечен от леглото заради случилото се и не бе имал време — или не е бил достатъчно благоразумен — за да скрие аурата си.
6
Герой, измислен от Д. М. Бари. Питър Пан е малко и палаво момче, може да лети, не иска да порасне и прекарва времето си в магически приключения. — Б.пр.