— И за това ти пи от кръвта й, въпреки героичната си и непоколебима съпротива…
Тряс.
„Това ново дърво мирише на смола. Никога всъщност не съм имал желание да опознавам вътрешността на дърветата — помисли си Деймън, като изплю кръвта, напълнила устата му. — Дори като гарван ги използвам само, когато са ми нужни.“
Стефан успя да грабне Бони във въздуха, докато Деймън летеше към дървото. Сега той беше бърз. Беше много, много бърз. Елена беше феномен.
— Значи вече имаш представа каква е кръвта на Елена. — Стефан чуваше най-съкровените мисли на Деймън. Обикновено Деймън беше винаги готов за борба, ала този път той почти чуваше сърцераздирателния плач на Елена за приятелите й и изведнъж се почувства много уморен. Много стар — на няколко века — и много уморен.
Елена продължаваше да се рее във въздуха, понякога с разперени ръце като орел, друг път свита на кълбо като малко котенце. Кръвта й беше като ракетно гориво в сравнение с безоловния бензин на обикновените момичета.
А Стефан искаше да се бие. Дори не се опитваше да го скрие. Бях прав, помисли си Деймън. За вампирите желанието да се карат е по-силно от всяко друго, дори от нуждата да се хранят, а в случая със Стефан от загрижеността за неговите… каква беше думата? О, да. Приятели.
Сега Деймън се опитваше да избегне ударите, да пресметне предимствата си, които никак не бяха много, защото Стефан го държеше здраво. Мисълта. Речта. Склонността да се бие нечестно, която Стефан просто не разбираше. Логиката. Вродената способност да открива слабите места в защитата на противника си…
Хммм…
— Мередит и… по дяволите! Как беше името на онова момче? Придружителят й, мисля, че вече сигурно са мъртви — изрече невинно. — Може да стоим тук и да се дърлим, ако това искаш, имайки предвид, че никога не съм вдигал пръст срещу теб — или да се опитаме да ги спасим. Кое от двете предпочиташ? — наистина се питаше доколко Стефан може да се владее в момента.
Стефан рязко се смали, сякаш Деймън бе намалил размера на изображението през видеокамерата. До този момент той се носеше няколко метра над земята, а сега се приземи и се огледа с изумление, очевидно чак сега осъзнал, че лети.
— Аз не съм ги наранил — заговори Деймън, използвайки моментната уязвимост на брат си. — Ако погледнеш Бони — продължи, благодари на злото, че знаеше името й — ще видиш, че никой вампир не би могъл да й причини това. Мисля — додаде простодушно, за засилване на шока, — че нападателите са били дърветата, контролирани от малахите.
— Дърветата? — Стефан хвърли бърз поглед към надупчената ръка на Бони. — Трябва да ги изведем на открито и да ги потопим в топла вода. Ти вземи Елена…
О, с най-голямо удоволствие. Всъщност бих дал всичко, всичко…
— … и тази кола и заедно с Бони се върни обратно пансиона. Събуди госпожа Флауърс. Направи всичко, което е по силите ти за Бони. А аз ще продължа напред и ще намеря Мередит и Мат…
Това беше! Мат. Сега само ако имаше мнемонична памет…
— Те са малко по-нагоре по пътя, нали? Струва ми се, че оттам дойде първия прилив на Силата.
Прилив, така ли? Защо да не бъдем честни и не го наречем просто съвсем слаба вълничка?
И докато все още беше свежо в паметта му… М за малка, А за арогантна и Т за твар. Пасна си страхотно. Жалко, че имаха различни имена, а не се казваха Мат, защото важеше за всички тях.
— Попитах, става ли?
Деймън се завърна в настоящето.
— Не, не става. Другата кола е счупена. Не може да върви.
— Ще я закача за себе си и ще я летя с нея. — Стефан не се хвалеше, просто съобщаваше факт.
— Дори не е цяла.
— Ще свържа парчетата. Хайде, Деймън, съжалявам, че се държах така. Изобщо нямах представа какво става. Но Мат и Мередит навярно в момента умират и дори и с новопридобитата си Сила и с цялата мощ на Елена, може да не успеем да ги спасим. Повиших най-вътрешната температура на Бони с няколко градуса, но не смея да рискувам да остана и да се опитам да повишавам постепенно общата й телесна температура. Моля те, Деймън. — Слагаше Бони на седалката до шофьора.
Е, това звучеше като стария Стефан, но идвайки от новия и много по-силен Стефан, съдържаше съвсем различен нюанс. Все пак добре, докато Стефан си мислеше, че е мишка, той беше мишка. Край на спора.
По-рано Деймън се чувстваше сякаш е изригнал вулканът Везувий. Сега внезапно му се стори, че сякаш стои близо до Везувий, а вулканът се разтърсва от мощен тътен. Леле! Имаше чувството, че гори само защото беше толкова близо до Стефан.