Една от тях определено беше красива.
Бела беше красива.
Особено в очите на Примейла.
Часовникът започна да бие и Кормия обгърна тялото си с ръце. Храненията бяха истинско наказание. Напомняха й какво щеше да бъде, когато тя и Примейлът се върнат в Светилището.
Би гледал на сестрите й със същото възхищение и наслада.
Като ставаше дума за промени, в началото тя се ужасяваше от Примейла. Сега, пет месеца по-късно, не искаше да го дели с никого.
С тази буйна многоцветна коса, жълти очи и кадифения си тих глас той беше забележителен вампир в разцвета си. Но не беше само това. Той беше въплъщение на всичко, смятано от нея за стойностно. Винаги се интересуваше от останалите, а не от себе си. Когато сядаха на масата за обяд, той единствен проявяваше загриженост към всички, питаше за наранявания и стомашни проблеми, за тревоги — малки и големи. Никога не търсеше внимание за себе си. Не насочваше разговора към нищо, свързано с него самия. Беше безкрайно отзивчив.
Ако имаше трудна задача за изпълнение, винаги бе готов да я поеме. Ако трябваше нещо да се свърши, настояваше той да се захване. Ако Фриц носеше прекалено тежък поднос, Примейлът пръв скачаше от стола си, за да му предложи помощ. От всичко чуто на масата беше разбрала, че е защитник на расата, учител за начинаещите и добър приятел на всички.
С безкористните си добродетели той беше пример за Избраниците, съвършеният Примейл. И някак сред секундите, часовете, дните и месеците от престоя й тук, тя се беше отклонила от пътеката на задълженията си, за да се озове в гъстите дебри на желанието. Сега искаше да бъде с него. Нямаше никакво трябва, налага се, задължена е.
Но го желаеше само за себе си.
Което я правеше еретичка.
В съседната стая прекрасната музика, която Примейлът винаги слушаше, когато беше там, спря. Значи тръгваше надолу за Първото хранене.
Почукването на вратата я накара да подскочи и да се защура наоколо. Докато наместваше робата около краката си, усети през вратата да прониква миризмата на червен дим.
Примейлът беше дошъл за нея?
Бързо провери кока си и прибра зад ушите си няколко кичура. Когато открехна вратата, успя да хвърли поглед към лицето му, преди да се поклони.
О, прескъпа Скрайб Върджин… Примейлът беше прекалено великолепен, че да се взира в него твърде дълго. Очите му бяха жълти като цитрини, а кожата му имаше топъл златистокафяв тен. Дългата му коса беше прекрасна смесица от нюанси, преминаващи от светлорусо до махагон с медночервеникав оттенък.
Той се поклони набързо — формалност, която тя знаеше, че ненавижда. Правеше го заради нея, защото без значение колко пъти й беше казвал да се откаже от официалностите, тя не можеше да се спре.
— Слушай, мислех си за нещо — заговори той.
При последвалото мълчание тя се разтревожи, че Директрис го е посетила. Всички в Светилището чакаха церемонията да се осъществи и бяха наясно, че това не се е случило. Започваше да изпитва някакво чувство на неотложност, което нямаше нищо общо с привличането. Бремето на традицията натежаваше с всеки изминал ден.
Той прочисти гърло.
— Тук сме от известно време и знам, че промяната не е лесна за теб. Сигурно си малко самотна и може би имаш нужда от компания.
Кормия вдигна ръка към гърлото си. Това беше хубаво. Време беше да бъдат заедно. В началото не се чувстваше готова за него. Но вече беше готова.
— Наистина мисля — продължи той с прекрасния си глас, — че за теб ще е добре да имаш компания.
Тя се поклони ниско.
— Благодаря, Ваша светлост. Съгласна съм.
— Чудесно. Имам някого предвид.
Кормия се изправи бавно. Някого?
Джон Матю винаги спеше гол.
Или по-точно, беше започнал да спи гол след преобразяването.
Спестяваше му пране.
Изръмжа, плъзна ръка между краката си и обгърна с длан изключително твърдия си член. Както обикновено, той беше причината за събуждането му. Будилник, толкова надежден, колкото и Биг Бен.
Имаше и бутон за повторно звънене. Ако се погрижеше добре за него, му даваше двайсет минути покой, преди да се втвърди отново. Обикновено ритуалът се повтаряше три пъти, преди да стане от леглото, и още веднъж под душа.