— Почти една година прекарах в този проклет зандан. Сега няма къде да отида.
— Тръгвайте с мен — каза му съдията.
Докато вървяха, капитанът се заслуша в барабанния бой.
— Значи най-после минахме в настъпление, а? — мрачно каза той. — Е, излязох тъкмо навреме, за да се присъединя към другарите си. Поне ще умра с чест.
— Защо съзнателно търсите смъртта? — попита съдията.
— Защо ли? Защото съм кръгъл глупак, затова! Никога не съм докосвал съпругата на Бан, но предадох една добра жена, която дойде да ме види в затвора. Военните полицаи я пребиха.
Съдията не каза нищо. Бяха стигнали до една тиха странична уличка. Ди се спря пред нисък коптор, долепен до един запустял склад.
— Къде се намираме? — учудено запита капитан У.
— Тук живеят една храбра жена и синът, който тя ви е родила — кратко отговори съдията. — Това е вашият дом, капитане. Сбогом! — и той бързо продължи пътя си.
Когато свърна зад ъгъла, в лицето го блъсна мразовит порив на вятъра. Той придърпа шалчето пред носа и устата, за да сподави кашлицата. Надяваше се, че прислужничките в странноприемницата му вече са станали. Копнееше за една голяма чаша горещ чай.