— Седнете, седнете — приветливо каза съдията. — Обещанието си е обещание, винаги съм го казвал. И по-добре късно, отколкото никога…
Капитан Бан седна от другата страна на масата за чай, гледайки учудено съдията.
— Преди половин година — продължи Ди, — когато минавах през Суджоу на път за Ланфан, имах дълъг разговор с баща ви. Знаете ли, в свободното си време аз също изучавам история. Когато си тръгвах, той ми каза: „Най-възрастният ми син служи в Тацикоу, в окръга до вашия. Ако ви се случи път оттам, направете ми тази услуга, погледнете как се чувства той. На това момче все не му върви.“ Е, вчера ме повика маршалът и преди да се върна в Ланфан, реших да изпълня заръката на баща ви.
— Много любезно, ваша светлост — смутено измърмори Бан. — Моля да ме извините за грубото държане преди малко. Не знаех… а съм и в ужасно състояние. Лошото положение на фронта… — той даде заповед на висок глас. Един войник донесе кана с чай. — Каза ли… каза ли ви баща ми за трагедията, ваша светлост?
— Каза ми само, че жена ви е била убита миналата година. Приемете моите най-искрени…
— Той не трябваше да ме жени насила! — избухна капитанът. — Казах му… опитвах се да му обясня… но той винаги е толкова зает, все нямаше време… — Бан направи усилие да се овладее и продължи: — Според мен бях твърде млад, за да се женя… Исках баща ми да отложи сватбата. Поне за няколко години, докато се установя в някой голям град… Да ми даде време да… да си подредя нещата.
— Бяхте ли влюбен в някое друго момиче?
— О, небеса, не! — възкликна младият офицер. — Не, не. Просто не се чувствах готов за женитба… Поне засега.
— Крадци ли убиха жена ви?
Капитан Бан поклати мрачно глава. Лицето му пребледня мъртвешки.
— Убиецът беше мой колега офицер, ваша светлост. От ония непоправими женкари. С него никога не можеше да се води сносен разговор. Само за жени приказваше и се оставяше те да го оплетат в коварните си мрежи… — младият мъж буквално изплю последните думи. Изгълта набързо чая си и добави с глух глас: — Опитал се да съблазни жена ми, а когато тя му отказала, я удушил. Призори ще го обезглавят — внезапно той скри лице в ръцете си.
Известно време съдията наблюдаваше мълчаливо разстроения младеж. После каза тихо:
— Да, наистина имате много лош късмет! — стана и продължи с делови тон: — Трябва да се срещна с маршала още веднъж. Моля, заведете ме при него.
Капитан Бан се изправи. Докато водеше съдията по един дълъг коридор, пълен със сновящи ординарци, каза:
— Мога да ви заведа само до преддверието, ваше превъзходителство. Нататък допускат само членовете на висшето командване.
— И това е достатъчно — каза Ди.
Капитан Бан въведе съдията в една зала, претъпкана с офицери, после каза, че ще го чака отвън, за да го отведе обратно до главния вход. Щом съдията влезе, разговорите внезапно секнаха. Един полковник пристъпи към него, хвърли високомерен поглед към шапката му и хладно попита:
— Какво мога да направя за вас, господин магистрат?
— Трябва да видя маршала по неотложна работа.
— Невъзможно е! — отсече полковникът. — При маршала има съвещание. Строго ми е наредено да не пускам никого вътре.
— Застрашен е един човешки живот — бавно рече съдията.
— Човешки живот, казвате! — с иронична усмивка възкликна полковникът. — Маршалът е загрижен за двеста хиляди човешки живота, които са застрашени, магистрате! Мога ли да ви изведа?
Ди пребледня. Беше загубил. Докато водеше учтиво, но решително съдията към изхода, полковникът каза:
— Вярвам, че ще разберете, господин магистрат…
— Господин магистрат! — извика друг полковник, който бе влязъл тичешком в залата. Въпреки студа лицето му бе покрито с пот. — Знаете ли къде мога да намеря един ваш колега на име Ди?
— Аз съм магистратът Ди — отговори съдията.
— Слава на небесата, търся ви от часове! Маршалът ви вика.
Той хвана съдията за ръкава и го повлече през една врата в дъното на залата в някакъв полутъмен пасаж. Плътни филцови драперии заглушаваха външния шум. Полковникът отвори една тежка врата и пропусна съдията пред себе си.
В огромната дворцова зала беше необичайно тихо. Неколцина висши офицери в бляскави доспехи бяха наобиколили внушително бюро, отрупано с карти и други книжа. Всички гледаха мълчаливо към гиганта, който крачеше из залата, стиснал на гърба си длани.
Носеше обикновена ризница с поочукани железни нараменници и торбестите кожени панталони на кавалерист. Но върхът на високия му шлем бе увенчан с рогатата глава на златния маршалски дракон. Докато се разхождаше напред-назад с тежки стъпки, върхът на широкия меч, висящ от колана му, звънтеше при докосването си с изящно гравираните мраморни плочки по пода.