Отново се разнесе глух тътен. И вторият саркофаг бе изтеглен през терасата. Сапьорите го оставиха да се хлъзне във водата, където той заплува редом до този на принца. Маршалът се наведе и заоглежда двата саркофага, сравнявайки дълбочината, до която бяха потънали. Едва ли можеше да се забележи някаква разлика, дори саркофагът на принцесата като че ли се бе оказал съвсем малко по-тежък.
Маршалът се изправи и тупна с все сила генерал Лю по рамото.
— Знаех си, че мога да ти имам вяра, Лю! — извика той. — Какво чакаш още, братко? Давай команда за настъпление и тръгвай с отрядите си! Аз ще те последвам след шест часа! Желая ти успех!
По строгото лице на генерала бавно се разля усмивка. Той отдаде чест, обърна се и тръгна. Командирът на сапьорите се приближи и почтително каза на маршала:
— Сега, господин маршал, ще привържем към саркофазите тежки вериги и камъни, а след това…
— Направих грешка — остро го прекъсна маршалът. — Изтеглете ги отново на сушата и ги върнете по местата им — после гръмогласно заповяда на генерал Мао: — Иди със сто човека в лагера на Сан, оттатък Западната врата. Арестувай го, кажи му, че е обвинен в държавна измяна, и го отведи във вериги до столицата. Генерал Као ще поеме командването на неговите отряди — накрая се обърна към съдията Ди, който все още кашляше: — Разбра ли каква е работата? Сан е по-възрастен от Лю и не е успял да преглътне повишението му до същия чин. Самият Сан, кучият му син, е влязъл в заговор с хана, разбираш ли? Лъжливото му обвинение е имало за цел да спре нашето настъпление. Той е щял да ни атакува заедно с татарите веднага щом започнем да отстъпваме… И стига с тая проклета кашлица, Ди! Започваш да ме дразниш! Тръгвай, тук нямаме повече работа!
В съвещателната зала кипеше трескава работа. По пода бяха разстлани огромни карти. Офицерите от щаба уточняваха всяка подробност от заплануваното настъпление. Един генерал загрижено попита маршала:
— Какво ще кажете да добавим пет хиляди човека към войските зад тези хълмове, господин маршал?
Маршалът се надвеси над картата. Скоро двамата се увлякоха в сложна техническа дискусия. Съдията нервно поглеждаше към големия воден часовник в ъгъла. Поплавъкът показваше, че след един час ще съмне. Ди пристъпи към маршала и стеснително запита:
— Мога ли да си позволя да ви помоля за една услуга, господин маршал?
Маршалът се изправи и попита троснато:
— А? Сега пък какво има?
— Бих ви помолил да преразгледате делото срещу един капитан, господин маршал. Призори трябва да го обезглавят, а той е невинен.
Лицето на маршала стана мораво. Той изрева:
— Дръзваш да ме занимаваш с живота на един окаян нещастник — мене, маршала, когато се решава съдбата на империята!?
Съдията погледна твърдо в изцъкленото око на маршала. После каза спокойно:
— Ако военните обстоятелства налагат това, господин маршал, могат да бъдат жертвани хиляда живота. Но и един единствен човек не трябва да бъде погубван, ако това не е абсолютно необходимо.
Маршалът започна да бълва най-неприлични ругатни, но изведнъж се спря и каза с крива усмивка:
— Ако някога ти дойде до гуша от тая скучна цивилна бумащина, Ди, ела да ми се обадиш. Кълна се, ще направя от теб чудесен офицер! Та, казваш, да преразглеждам делото? Глупости! Ще оправим тази работа още сега! Давай разпорежданията си!
Съдията се обърна към полковника, който, чул ругатните на маршала, бе дотичал към тях. Ди му каза:
— До вратата на преддверието ме чака един капитан на име Бан. Той е отправил срещу друг офицер лъжливо обвинение в убийство. Бихте ли го довели тук?
— Доведи и прекия му началник — добави маршалът. — И по-бързо!
Когато полковникът забърза към вратата и я отвори, отвън долетя нисък, провлечен звук. Той постепенно се усили, прониквайки през дебелите стени на двореца. Бяха медните тръби, които оповестяваха началото на контранастъплението.
Маршалът изпъчи могъщите си гърди и каза с широка усмивка: