— Никога не съм, а със сигурност и Джоан Бари не те е приемала като „бедното хлапе на Търнър“. Ти беше синът на приятелката ми. С майка ти бяхме приятелки, Гейдж.
— Зная. Но можеше да накараш Кал да стои далеч от мен. Много хора биха постъпили така. Аз дадох идеята за похода през гората в онази нощ.
Тя го погледна майчински.
— И те двамата нямаха нищо общо?
— Разбира се, но идеята беше моя, както може би сте се досетили преди двадесет години. И все пак оставихте вратите на дома си отворени за мен.
— Нямаш вина за случилото се. Не зная много за онова, което правите сега шестимата, какво сте открили и какво възнамерявате да правите. Кал не споделя всичко с мен. И не го притискам. Но зная достатъчно, за да съм сигурна, че нямаш вина за нищо, станало край Свещения камък преди двайсет години. Зная, че без вас тримата и всичко, което сте сторили досега, всичко, което сте рискували, нямаше да седя на верандата си в този прекрасен майски ден. Нямаше да има Хокинс Холоу без вас, Гейдж. Без теб, Кал и Фокс градът би загинал. — Тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Толкова се гордея с вас.
С нея, може би особено с нея, Гейдж не можеше да не бъде напълно откровен.
— Аз не съм тук заради града.
— Зная. Странно защо, това ме кара да се гордея още повече. Ти си добър човек, Гейдж. Така е — разпалено продължи тя, когато видя отрицанието, изписано на лицето му. — Никога не ще ме убедиш, че не си. Синът ми има най-добрите приятели на света. Най-добрите братя. Вратата ми не просто е отворена за теб. Тази къща винаги ще остане твой дом.
Трябваше му миг да се отърси от вълнението.
— Обичам те. — Погледна я право в очите. — Това дойдох да ти кажа. Не помня майка си много добре, но помня теб и Джоан Бари. Мисълта за вас винаги ме е крепяла.
— О! Стига толкова.
Франи леко се просълзи, когато стана да го прегърне.
За да бъде честен, Гейдж мина през оранжерията в покрайнините на града. Решил, че Джоан Бари ще се зарадва повече на живо растение, отколкото на букет, намери цъфтяща орхидея, която му се стори идеална. Отскочи до фермата и когато не откри никого там, остави цветето на голямата тераса пред къщата с бележка под саксията.
Тези жестове и разговорът с Франи бяха повдигнали настроението му след посещението на гробището. Мислеше да се прибере у дома и да направи ново самостоятелно проучване, но си напомни, че за добро или лошо, е част от екип. Най-напред мина покрай кантората на Фокс, но пикапа на приятеля му го нямаше отпред. Гейдж предположи, че Фокс е в съда или на среща с клиент. Кал бе в боулинг центъра, където работеше старият, и просто нямаше начин да отиде при него.
Гейдж направи рязък завой към квартирата. Май бе писано да прекара деня в женска компания.
Колите на Сибил и Куин стояха пред къщата. Гейдж влезе както сутринта, без да почука. С мисълта за кафе, тръгна към кухнята и в този миг на площадката над стъпалата се появи Сибил.
— Два пъти за един ден — отбеляза тя. — Не ми казвай, че си решил да станеш по-общителен.
— Искам кафе. Горе в кабинета ли сте с Куин?
— Да, заловили сме се с проучванията за демони като две работливи пчелички.
— Идвам след минута.
Забеляза съблазнителното повдигане на веждите й, преди да продължи. Въоръжен с чаша кафе, се върна и тръгна нагоре по стълбите. Куин седеше пред компютъра и бързите й пръсти чаткаха по клавишите. Не престанаха и когато вдигна поглед и лъчезарно му се усмихна.
— Здравей. Заповядай, седни.
— Не, благодаря.
Гейдж застана срещу картата на града, закачена на стената, и огледа разноцветните кабарчета, отбелязващи местата на инциденти, свързани с паранормална активност.
Гробището не бе любимо място, забеляза той, но бе имало няколко случки. Премина на графиките и схемите, съставени от Лейла. И там забеляза, че гробището не е обичайно… свърталище, поради липса на по-подходящ термин. Може би бе твърде банално за стандартите на Голямото зло.
Зад него Сибил се взираше в екрана на своя лаптоп.
— Попаднах на източник, който твърди, че хелиотропът е бил част от Алфата, камъкът на живота. Интересно е.