Все още не откъсвайки поглед от Сибил, Гейдж отвърна:
— Първо, създанието се е явило като Туис, а не в истинския си образ.
— Мисля, че не е само това — каза Кал. — Не съм престанал да размишлявам, откакто Гейдж изложи тези теории пред нас. Дент е нарушил правилата и е възнамерявал да ги наруши отново. Не е могъл да унищожи демона. Било е невъзможно да го стори със собствената си ръка. Затова е прокарал пътя за нас. Намалил е силата му и се е погрижил да не може да оживее истински, както казва Линц, да приеме траен физически образ. Откраднал е време и е предал всичко, което е могъл, на потомците си, за да довършим делото му.
— Съгласна съм. Но не мисля, че това е всичко. — Куин погледна Сибил и в очите й се изписа тъга и съжаление. — Унищожаването на демона е било и е мисията на Дент. Смисълът на съществуването му. Неговата саможертва, неговият живот не е бил достатъчен. Саможертвата е въпрос на избор. Всеки от нас има избор. Дент не е обикновен човек, каквито сме ние, въпреки корените си. Това е цената, изборът да бъде пожертван един живот в името на всички. Сиб…
Сибил повдигна ръка.
— За всичко има цена — спокойно заговори тя. — В исторически план, боговете искат отплата. Или с по-земни термини, нищо не е безплатно. Това не означава, че трябва да приемем смъртта като цена. Не и без да потърсим друг начин за издължаване.
— Напълно съм съгласен с идеята за търсене на алтернатива. Но — добави Гейдж — трябва да се съгласим, тук и сега, за да нямаме колебания, че ако не успеем, аз ще платя цената. Съгласни или не, няма друга възможност. Ще ми е по-леко, ако зная, че всички сте съгласни.
Никой не проговори и всички осъзнаха, че Сибил трябва да е първа.
— Ние сме екип — започна тя. — Никой не може да постави сплотеността ни под съмнение. В този екип се оформиха различни връзки. Трима мъже, три жени, три двойки. Всички тези връзки създават динамика в отбора. Но всеки човек в него е личност. Всички сме такива, каквито сме, и това е в основата на нещата, които ни сплотяват. Никой от нас не може да направи избор вместо друг. Щом твоят е такъв, няма да нося вина, че заради мен е бил още по-тежък, че стресът е бил още по-голям, и ти или някой друг от нас е допуснал грешка. Ще се съглася, но вярвам, че ще намерим начин всички да си тръгнем живи и здрави. По-важното е, че ще се съглася, защото вярвам в теб, Гейдж. Няма какво повече да кажа. Уморена съм. Ще се кача горе.
Деветнадесета глава
Даде й време, както и на себе си. Когато тръгна към вратата на спалнята, която деляха, Гейдж вярваше, че знае точно какво ще каже и как.
Но щом отвори вратата и я видя, всичко сякаш се изпари.
Сибил стоеше до прозореца по широк бял халат, с разпуснати коси и боси крака. Бе угасила лампите и бе запалила свещи. Изглеждаше съвършено на трептящата им светлина, с танцуващите около нея сенки. Гледката и чувствата, които събуди у него, пронизаха сърцето му като стрели.
Той безшумно затвори вратата, тя не се обърна.
— Беше грешка да не споделя онова, което открих при проучванията си.
— Да.
— Мога да потърся оправдание, да ти кажа, че съм искала да се поровя по-дълбоко, да събера още информация, да я анализирам и получа потвърждения. Не е лъжа, но не е и цялата истина.
— Зная как е. Дълбоко в сърцето си и ти знаеш, Сибил. Ако не го направя, ако не изпълня дълга си, демонът ще погълне всички ни, а с нас — и Холоу.
Сибил мълчеше. Стоеше на светлината на свещите, загледана в далечните хълмове навън.
— Слънцето все още просветва над върховете — каза тя. — Последните лъчи на умиращия ден. Красиво е. Стоях тук и си мислех, че и с нас е така. Светлината бързо чезне и ни остава малко време да се насладим на красотата й. Още няколко дни. Важно е да осъзнаваме какво имаме, да го ценим.
— Оценявам онова, което каза долу.
— Тогава не е зле да чуеш и нещата, които не казах. Ако загинеш геройски в онази гора, ще ми трябва доста време да престана да ти се сърдя. Все някога гневът ще отшуми, но няма да е скоро. После… — Прочувствено си пое дъх. — … ще ми трябва още повече време да превъзмогна мъката.
— Ще ме погледнеш ли?
Сибил въздъхна.
— Светлината угасна — промълви тя, докато навън настъпваше мрак.
Най-сетне се обърна. Очите й бяха ясни и толкова дълбоки, сякаш зад тях се криеха светове.