— Има неща, които трябва да ти кажа — започна той.
— Добре. Но и аз имам нещо за теб. От известно време се питам дали не е по-добре да го премълча, но…
— Можеш да решиш, след като ме изслушаш. Днес получих отговор от човек, чието мнение уважавам. И така…
Пъхна ръце в джобовете си. Щом един мъж имаше смелостта да умре, каза си Гейдж, трябваше да намери смелост и да разкрие чувствата си към една жена.
— Ще ти кажа… защото е възможно да не оцелея. По-добре сега, преди да е станало твърде късно. Без заобикалки.
— Твърде късно за какво?
— Помня споразумението и няма да го наруша, но… по дяволите. — На лицето му се изписа раздразнение и зелените му очи заискриха. — Харесвам живота си. Добър е за мен. Какъв смисъл има да променям нещо, което ми харесва?
Заинтригувана, тя наклони глава встрани.
— Само ти знаеш.
— Не ме прекъсвай.
Веждите й подскочиха.
— Съжалявам. Мислех, че това е разговор, а не монолог. Може би трябва да седна.
— Просто замълчи за две минути. — Раздразнението му прерасна в отчаяние. — Винаги съм се бунтувал срещу твърденията, че всичко е предначертано. Не мога да отрека, че съдбата ме тегли насам, иначе сега щях да се намирам на хиляди километри от тук. Но проклет да съм, ако някога ме тласне в нежелана посока.
— Но си тук, а не където и да е другаде. Извинявай — каза тя, когато очите му се присвиха. — Извинявай.
— Сам вземам решения и очаквам другите да правят същото. — Изведнъж увереността му се върна. — Не съм тук с теб заради грандиозен замисъл от векове преди да се родим. Не изпитвам това, което изпитвам към теб, по нечия повеля, за доброто на човечеството. Тези чувства са в мен, Сибил, защото си такава, каквато си, заради гласа ти, уханието ти, външността и ума ти. Не очаквах да ми се случи нещо подобно, не го исках, но се случи.
Тя не помръдна, а по кадифените й ириси пробягваха златисти отблясъци от светлината на свещите.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че си влюбен в мен?
— Би ли замълчала и изчакала да го изрека сам?
Тя пристъпи към него.
— Слушай, защо просто не разкриеш картите си?
Беше му се падала и по-трудна ръка, а си бе тръгвал като победител.
— Влюбен съм в теб и вече почти се примирих с това.
Усмивката й разцъфтя в цялата си красота.
— Интересно. И аз съм влюбена в теб и почти престанах да се изненадвам от това.
— Наистина интересно.
Гейдж обхвана лицето й с длани и изрече името й. Устните му потъркаха нейните, отначало леко, като полъх. Последва дълбока целувка и когато ръцете й се обвиха около него, бе завладян от топлотата, от допира й. От единението. Да имаш дом, помисли си той, невинаги означаваше да се завръщаш някъде. Понякога домът бе близостта на една жена.
— Ако нещата бяха различни… — заговори той и я притисна по-силно, когато тя поклати глава. — Изслушай ме. Ако нещата бяха различни или ако имам страхотен късмет, би ли останала с мен?
— Да остана с теб? — Сибил наведе глава назад и изпитателно се вгледа в него. — Имаш голям проблем с думите тази вечер. Питаш дали бих се омъжила за теб?
Очевидно смаян, той леко се отдръпна.
— Нямах предвид… мислех си за нещо по-неофициално. Да сме заедно. Да пътуваме, щом и двамата обичаме пътуванията. Да има място, на което да се връщаме. Ти имаш апартамент в Ню Йорк и нямам нищо против да отидем там. Или другаде. Не мисля, че имаме нужда…
Искаше да е с нея не само за част от живота си, а за цял живот. А бракът бе просто игра с висок залог.
— Всъщност — замислено каза той, — защо не, по дяволите. Ако имам късмет и оцелея, ще се омъжиш ли за мен?
— Да. Самата аз съм не по-малко изненадана от теб, но — да. И искам да пътувам с теб… и ти с мен. Искам да имаме общ дом, може би на няколко места. Ще си живеем добре заедно.
— Значи се разбрахме.
— Все още не. — Сибил затвори очи. — Първо трябва да узнаеш нещо. Няма да те държа отговорен за хипотетичното ти предложение, ако промениш решението си. — Отдръпна се назад, достатъчно далеч, за да не се докосват. — Гейдж, бременна съм. — Той остана безмълвен. — Понякога съдбата ни тласка нанякъде, понякога ни тегли. Понякога ни сритва отзад. Имах два дни да помисля и…
Мислите се запрескачаха в главата му. Емоциите се запрепъваха като пияни в сърцето му.
— Два дни.
— Разбрах го сутринта, когато баща ти бе прострелян. Просто… не ти казах. — Тя се отдалечи на още една крачка от него. — Реших да изчакам, защото ти се струпа твърде много.