— Остават ни броени дни — замислено изтъкна Фокс.
— Когато отидем в гората, ще оставим Холоу, фермата, всичко. Последния път, когато го направихме, настана истинска касапница. Ще се чувствам по-спокоен, ако близките ми имат някаква защита, някакъв шанс. Ако това е кръвта на Гейдж, да източим малко.
— Лесно е да го кажеш. — Гейдж потърка тила си. — Цялата теория за имунитета е непотвърдена.
— Но стабилна — каза Сибил, — основана на наука и магия. Проучих и двата елемента, от всички гледни точки. Може да се получи. Ако не, нищо не губим.
— Освен аз — промърмори Гейдж. — Колко кръв?
Сибил се усмихна.
— Мисля, че литър и половина ще е достатъчно.
— Литър и половина? И как ще я източиш?
— Погрижих се за това. Връщам се след малко.
— Баща ми дарява кръв за Червения кръст по няколко пъти в годината — каза Фокс. — Казва, че е нищо работа, щом получава безплатни лакомства.
— Какви лакомства? — полюбопитства Гейдж и скептично погледна Сибил, която влезе с кутия за доставки. — Какво е това?
— Всичко, което ни е нужно. Стерилни игли, тръбички, банки с антикоагулант и прочие.
— Какво? — Мисълта за онова, което бе в кутията, разбунтува стомаха му. — Да не си влязла в някой вампирски сайт?
— Имам си източници. Ето. — Сибил му подаде бутилката, която бе сложила върху кутията. — Добре е да погълнеш доста вода преди източването, защото ще дадеш три пъти повече, отколкото се взема при кръводаряване.
Той взе бутилката, отново погледна към кутията и се намръщи.
— Готов си да прободеш един демон и да умреш, а те е страх от една малка игла — усмихна се тя.
— „Страх“ е твърде силно казано. Едва ли някога си боцкала някого така.
— Не, но мен са ме боцкали и зная процедурата.
— О, не! Дай на мен.
Фокс махна с ръка.
— За нищо на света. Тя ще го направи.
Гейдж посочи към Лейла, която зяпна от изумление.
— Аз? Защо? Защо?
— Защото от всички тук най-много ще внимаваш да не ме нараниш. — Леко се усмихна на Сибил. — Познавам те, скъпа. Ти действаш твърде смело.
— Но… аз не искам.
— Именно. — Гейдж кимна на Лейла. — И аз не искам. Това ни прави съвършен екип.
— Ще те напътствам — каза Сибил на Лейла и й подаде чифт защитни ръкавици.
— Е, добре. По дяволите. Първо ще измия ръцете си.
Оказа се изненадващо просто, въпреки че Лейла — която буквално бе виждал да пълзи през огън — едва не изпищя, докато забиваше иглата в ръката му. Гейдж хрупаше ореховки и пиеше портокалов сок — въпреки че бе поискал бира — докато Сибил сръчно запечатваше трите пълни банки.
— Благодарение на необичайните ти изцелителни способности успяхме да го направим наведнъж. Ще ти дадем малко време и ще пристъпим към ритуалите.
— Първо да отидем във фермата. Можем да отскочим — предложи Фокс — още сега.
— Не е зле. Искам да оставя Лъмп там. — Кал погледна кучето, изтегнато под масичката. — Този път няма да го вземаме с нас.
— Ще го оставим, после ще се отбием у семейство Хокинс — каза Фокс — и в града. От там — към водоснабдяването.
Той посегна да си вземе ореховка и Гейдж го перна по ръката.
— Не виждам банка с твоя кръв, братко.
— Той е добре — заяви Фокс. — Кой ще кара колата?
Може би бе напразна загуба на време, усилия и кръвта на Гейдж. Това не престана да терзае Сибил през следващите дни и нощи. Всичко, което й се бе струвало логично, всичко, което бе успяла да документира, потвърди, проучи и обмисли, сега й изглеждаше напълно безсмислено. Нещо, започнало просто като интересен проект, сега бе всичко, което имаше значение в живота й. Каква полза от интелекта, помисли си тя, докато потъркваше уморените си очи, когато Съдбата правеше най-съкровеното й желание неизпълнимо?
Как неусетно бе изтекло времето! Буквално оставаха броени часове. Всичко, което бе научила и видяла, говореше, че изтичат последните й часове с мъжа, когото обича, бащата на детето й. Щеше да загуби живота, който биха могли да изградят заедно.
Къде се криеха отговорите, в чието търсене бе толкова добра? Защо онези, до които достигаше, се оказваха грешни?