Вдигна поглед, когато Гейдж влезе в трапезарията, и отново сложи пръсти върху клавиатурата, без да има представа какво пише.
— Три през нощта е — каза той.
— Да, зная. В долния ъгъл на монитора има удобен малък часовник.
— Имаш нужда от сън.
— Отлично зная от какво имам нужда. — Когато Гейдж седна и изпъна крака, тя го стрелна с изпепеляващ поглед. — Определено нямам нужда да седиш тук и да ме зяпаш, докато се опитвам да работя.
— От няколко дни насам работиш денонощно. Имаме всичко, Сибил. Няма нищо повече.
— Винаги има още нещо.
— Умът ти е едно от нещата, заради които не смеех да се сближа с теб. Гениален ум. И всичко останало е впечатляващо, но умът ти ме порази най-напред. Странно, никога преди не ме бе интересувало дали жената, с която съм, има коефициента на интелигентност на Мария Кюри или е празноглава.
— Коефициентът на интелигентност е спорно нещо. Тестовете са тенденциозно създадени за хора от бялата раса и средната класа.
— Разбирам. — Той размаха пръст във въздуха. — Толкова много факти и теории. Направо ме убиват. По каквито и да е критерии, ти си умна жена, Сибил, и знаеш, че имаме всичко.
— Зная и че нищо не е свършило, преди да бие камбаната. Опитвам се да събера повече информация за изчезнало племе в Южна Америка, вероятно потомци на…
— Сибил… — Гейдж протегна ръка и я сложи върху нейната. — Спри.
— Как да спра? Искаш да спра? Четвърти юли е, за бога. Изминали са три часа и дванайсет минути от него. Имаме само тази нощ, утрешния ден и нощта, преди да тръгнем към онова забравено от бога място и ти да…
— Обичам те. — Когато Сибил закри лице със свободната си ръка и се опита да преглътне сълзите, той продължи с ясен и спокоен глас: — За мен това означава адски много. Никога не съм го търсил и определено не очаквах да ме връхлети като шамар през лицето. Но те обичам. Старият ми каза, че майка ми го е направила по-добър човек. Разбирам това, защото и ти ме направи по-добър. Няма да отида отново до Свещения камък заради града. Няма да го направя и само за Кал и Фокс или Куин и Лейла. Няма да го направя и само за теб, а и за себе си. Искам да разбереш. Искам да го знаеш.
— Зная. Проблемът е как да го приема. Мога да отида до камъка с теб. Но не зная дали ще мога да си тръгна от там без теб.
— Мога да кажа нещо изтъркано като „винаги ще бъда с теб“, но никой от двама ни няма да се задоволи с това. Трябва да видя какви карти ще ми се паднат и просто да играя.
— Бях толкова сигурна, че ще намеря начин, че ще попадна на нещо. — Сибил се взираше в екрана с празен поглед. — Някакво спасение.
— Изглежда, ще трябва да го намеря сам. Хайде да си лягаме.
Сибил стана, обърна се към него и промълви:
— Толкова е тихо. Четвърти юли е, а нямаше никакви фойерверки.
— Ще запалим малко горе, а после ще поспим.
Спаха и сънуваха. В сънищата им Свещеният камък гореше като пещ и от небето се сипеше порой от огън и кръв. В сънищата им гърчещата се черна маса пълзеше по земята и изгаряше дърветата.
В сънищата той бе мъртъв. Сибил го притискаше в прегръдката си и ридаеше, но Гейдж не се върна при нея. Макар всичко да бе само сън, скръбта изпепели сърцето й.
Сибил не зарида отново. Не проля нито сълза през целия ден на пети юли, докато събираха багаж и се подготвяха. Очите й останаха сухи и когато Кал съобщи, че вече са избухнали няколко пожара, че насилието и вандалските прояви са започнали, че баща му, шериф Хоубейкър и още неколцина души се опитват да поддържат ред.
Всичко, което можеше да се направи, бе направено. Всичко, което можеше да се каже, бе казано.
И така, на сутринта на шести юли тя окачи оръжията на кръста си и нарами раницата си, както другите. После тръгна заедно с тях от кокетната къща край Хокинс Ууд по пътеката към Свещения камък.
Вече всичко й бе познато — звуците, уханията, пътят. Разбира се, сенките бяха по-гъсти, отколкото преди няколко седмици. Имаше повече диви цветя и повече чуруликане на птици, но все пак бе почти същото. Едва ли по времето на Ан Хокинс гората бе изглеждала различно. Навярно и чувствата, с които Ан бе излязла от тази гора, оставяйки своя любим да принесе себе си в жертва, не се различаваха много от тези, с които Сибил навлизаше в нея.
Но поне тя щеше да е с него там, до самия край.
— Моят нож е по-голям от твоя.