— Трябва да вземеш това.
— За бога, Уейн. Защо?
— Главата ми ще се пръсне. Сякаш нещо удря по нея и се опитва да влезе. — Докато говореше, Хоубейкър попи лицето си, лъщящо от пот. — Ако успее, искам ти да държиш оръжието. Искам да се погрижиш за него. Ако трябва, и за мен.
Джим бавно стана и внимателно взе револвера.
— Знаеш ли какво мисля? Неизбежно е човек, който се е заел с това, което вършим ние, да получи адско главоболие. Имам парацетамол зад бара.
Хоубейкър гледаше втренчено Джим, а после избухна в смях, докато започна да се превива от болка.
— Разбира се, парацетамол. — Смя се, докато очите му се насълзиха. Докато се почувства човешки. — Това ще помогне. — При следващия трясък погледна към вратите и въздъхна. — Най-добре донеси цялата опаковка.
— То носи мрак — извика Кал, докато вятърът ги разкъсваше с ледени ръце. Около кръга се извиваха змии, хапеха, изяждаха се едни други и се превръщаха в пепел.
— И не само.
Куин вдигна мачетето, готова да разсече всичко, което се промъкне вътре.
— Все още не можем да го атакуваме. — Гейдж проследи с поглед триглавото куче, което крачеше покрай кръга, оголваше зъби, ръмжеше. — Опитва се да ни подмами навън, за да ни погълне.
— Всъщност не е тук. — Фокс се раздвижи в опит да предпази Лейла от най-силните пориви на вятъра, но те идваха отвсякъде. — Това е само… ехо.
— Доста гръмко ехо.
Лейла сграбчи дръжката на ножа си.
— По-силно е в мрак. Винаги става по-силно, когато се стъмни. — Гейдж проследи с поглед огромното черно куче, което крачеше наоколо, и се запита дали си заслужава да стреля. — Особено през Седемте. Моментът наближава.
— Сега е по-силно от всякога. Но няма да залагаме на сляпо. — Сибил се усмихна широко. — Ние ще го подмамим.
— Ако е в града, ако е толкова силно и е в града…
— Те ще издържат. — Сибил видя плъх, едър колкото котка, да скача на извития гръб на кучето. — А ние ще го възпрем.
Телефонът на Фокс звънна.
— Не виждам дисплея. Тъмно е.
Преди да отмести капака, нахлу порой от гласове. Викащи, стенещи, изричащи името му. На баща му, на майка му, на десетки други хора.
— Това е измама — извика Лейла, — измама е, Фокс!
— Не съм сигурен. — Той отчаяно вдигна поглед към нея. — Не съм сигурен.
— Измама е.
Преди да я спре, Лейла грабна телефона и го хвърли. С дълго, одобрително подсвирване от гората излезе Бил Търнър.
— Виж я ти, кучката! И носи оръжие! Хей, жалко нищожество, имам нещо за теб. — Той размаха колана, който държеше. — Ела и се дръж мъжки.
— Хей, нещастнико! — Сибил побутна Гейдж с лакът. — Той умря като мъж. А ти ще умреш с писъци.
— Не подхвърляй лакомства на демона, скъпа. Положителни човешки емоции, не забравяй.
— По дяволите! Прав си. Ето ти малко положителни емоции.
Тя рязко се завъртя в бушуващия вихър и го притегли към себе си за дълбока, задушаваща целувка.
— Теб ще запазя за десерт! — Създанието с лицето на Бил се раздвижи, преобрази се и отекна гласът на баща й: — Онова, което ще посея в теб, ще те разкъса, за да се роди.
Сибил заключи съзнанието си за заканите му и изпрати цялата любов, която изпитваше, толкова силна, толкова нова, към Гейдж.
— Все още не знае — прошепна Сибил до устните му.
Вятърът спря. Всичко замлъкна. Затишие пред буря, помисли тя и си пое дъх.
— Все още не знае — повтори Сибил и леко докосна корема си с пръсти. — Това е един от отговорите, които така и не открихме. Трябва да открием как да го използваме.
— Остава малко повече от час до полунощ. — Кал погледна към ясното нощно небе. — Трябва да започваме.
— Прав си. Да запалим свещите, докато можем.
Сибил се помоли отговорът да дойде навреме.
Отново свещите горяха. Отново ножът, който бе превърнал три момчета в кръвни братя, проля кръв и порязаните ръце се съединиха. Но този път, помисли си тя, не бяха три, не бяха и шест, а потенциални девет.
Върху Свещения камък бяха запалени шест свещи, по една за всеки от тях, и седма, като символ на единствената им цел. В огнения кръг трептяха три малки свещици, за светлината, която бяха създали.
— Идва.
Гейдж погледна в очите на Сибил.
— Откъде знаеш?