— Не. — Фокс потърка парещите си очи. — Само го забавляваме. Може би донякъде го разсейваме. Съжалявам.
— Но…
Разсейване. Сибил погледна назад към Свещения камък. Той бе с тях. Вярваше в това. Трябваше да вярва. Бе отвърнал, когато с Куин и Лейла заедно бяха сложили ръце върху него.
Тя остави ножа си — каква полза имаше от него сега? — и се завъртя към Свещения камък. Затаила дъх, протегна ръка през пламъците към горящия олтар.
— Куин! Лейла!
— Какво правиш, по дяволите? — попита Гейдж.
— Отвличам вниманието му. И искрено се надявам да го ядосам. — Огънят бе горещ, но не причиняваше болка. Това е отговорът, помисли си тя с отчаяна надежда. — То не знае. — Сложи свободната си ръка на корема си, докато високите пламъци озаряваха лицето й. — Това е сила, светлина. Това сме ние. Кю, моля те.
Без миг колебание, Куин провря ръка през огъня и я сложи върху нейната.
— Помръдва! — извика тя. — Лейла…
Лейла вече бе там, с ръка върху техните. Камъкът запя. В съзнанието си Сибил го чу да пее с хиляди ясни гласове. От центъра му се издигна ослепително бял пламък. Под тях земята затрепери във внезапен прилив на ярост.
— Не се отдръпвайте — извика Сибил.
„Какво направих, каза си тя, докато очите й се премрежваха от сълзи. Господи, какво направих.“
През огнения стълб срещна погледа на Гейдж.
— Умница си — каза той.
В кръга, сред дима, в него, от него, мракът прие образ… и омразата му към светлината, яростта му към сиянието й се надигна във въздуха. Откроиха се ръце, крака, глава и бог знае какво. Очи, призрачно зелени и кървясали, се отвориха широко. То нарастваше, преобръщаше се и се издигаше, докато погълна и земята, и небето. Нарастваше, докато останаха само мрак и червени стени от огън. И ненаситният му гняв.
Тя чу яростния му вик в главата си и знаеше, че и другите го чуват.
Ще го изтръгна с писъци от корема ти и ще го изпия като вино.
Вече знае, помисли си Сибил. Демонът вече знаеше.
— Време е. Дръж се. — Камъкът се разклати под ръката й, но очите й не откъснаха поглед от Гейдж. — Дръж се.
— Това възнамерявам да направя.
Той пъхна ръка в огъня и грабна горящия хелиотроп.
Обърна се с гръб към нея, но лицето й се запечати в съзнанието му. За един последен миг остана свързан с Кал и Фокс. Братя, помисли си Гейдж, от началото до края.
— Сега или никога — каза той. — Грижете се за всичко, което имам.
Стискайки магическия камък в шепа, скочи в мрака.
— Не! Не, не, не!
Сълзите на Сибил закапаха през пламъците и образуваха локва върху олтара.
— Стегни се.
Куин притисна ръката й и обви другата около нея за опора. От другата й страна Лейла стори същото.
— Не го виждам — извика Лейла. — Не го виждам, Фокс.
Фокс дойде при нея и движени само от инстинкт и мъка, двамата с Кал сложиха ръце върху камъка. Мракът изрева, очите му се завъртяха в израз на задоволство.
— Няма да го погълне, не така — изкрещя Кал, надвиквайки шумотевицата. — Тръгвам след него.
— Не можеш. — Сибил потисна риданието си. — Това е нужно, за да го унищожим. Това е отговорът. Не се отделяйте от камъка и един от друг. От Гейдж. Не се отделяйте.
Мълния разсече дъжда и светът се разлюля.
Джим Хокинс залегна на улицата. До него, Хоубейкър закри очите си от внезапната ослепителна светлина.
— Чу ли това? — попита Джим, но тътенът заглуши гласа му. — Чу ли?
Коленичиха в средата на главната улица, облени от светлина, и се прегърнаха като пияници.
Във фермата, Брайън хвана ръката на съпругата си, докато стотици хора стояха сред лехите им с погледи, вдигнати към небето.
— Господи, Джоан, има пожар в гората. Хокинс Ууд гори.
— Не е просто пожар — каза тя с треперещ от вълнение глас, — а нещо… друго.
До Свещения камък дъждът се превърна в огън, а огънят — в светлина. Искри от нея пронизаха мрака и той засъска, димът изтъня. Очите на създанието се завъртяха, но вече не издаваха ненаситен глад или задоволство, а болка и ярост.
— Той ще успее — промълви Сибил. — Ще го убие. — Въпреки скръбта, която разкъсваше сърцето й, внезапно я обзе гордост. — Дръжте се за него. Не бива да го изпускаме. Можем да го върнем обратно.