Шокът разтърси ръката й, Сибил издаде сподавен вик, залитайки назад. От чешмата внезапно бликна силна кървава струя. Тя се втурна към телефона. Помощта бе на две крачки, ако се нуждаеше от нея. Но когато посегна към апарата, последва втори, по-разтърсващ шок.
„Тактики за сплашване“, каза си Сибил и запристъпва навътре. „Затвори жената сама в къщата. Вдигни шум“, добави тя, когато тътен разтърси пода, стените, тавана.
Видя момчето през прозореца на хола. Бе притиснало лице към стъклото и се хилеше.
Не мога да изляза, но и то не може да влезе, бе следващата й мисъл. Интересно. Но докато го гледаше, съществото пропълзя нагоре по прозореца, през него и после надолу като грозна буболечка.
От стъклото потече кръв, докато напълно почервеня, и заприиждаха рояк мухи — кръвопийци.
Те скриха светлината и в стаята стана тъмно като в рог. Слепота, помисли си тя, докато сърцето й препускаше. Ето това искаше да я накара да чувства. Да разчовърка този стар, дълбок страх. Сред тътена и бръмченето, Сибил опря ръка на стената за ориентир. Усети топлата лепкава течност, която я обля, и разбра, че и по стените тече кръв.
„Ще изляза“, каза си тя. На светло. Щеше да преодолее шока и да се измъкне. Достигна до парапета на стълбището и почувства облекчение. Почти бе успяла.
Нещо полетя към нея в мрака и я повали на пода. Ножът издрънча, напълно безполезен. Запълзя на четири крака. Когато вратата се отвори със замах, светлината я заслепи. Сибил скочи на крака като бегач на стартовата линия.
Втурна се напред и се сблъска с Гейдж. По-късно щеше да му хрумне, че би преминала през него, ако можеше. Хвана я, готов да укротява ритаща, истерична женска. Вместо това погледът й срещна неговия със спокоен и хладен израз.
— Виждаш ли го? — попита тя.
— Да. Но не и съседката ти, която мете плочките в двора си и ни маха за поздрав.
Едната й ръка все още стискаше неговата, когато се обърна и помаха с другата. На предния прозорец момчето драскаше по стъклото като паяк.
— Продължавай — хладно заговори Сибил. — Пилей енергията си, както при днешното сутрешно забавление. — Тя решително пусна Гейдж, седна на стъпалата отпред и попита: — Е, на разходка ли си тръгнал?
Той остана втрещен за миг, поклати глава и седна до нея. Момчето скочи и хукна през тревата. След него течеше кръв като река.
— Отбих се при Фокс. Докато бях там, той долови сигнал. Имало много смущения, сякаш каналът не е настроен. Лейла каза, че си сама тук, и дойдох да погледна.
— Много се радвам да те видя. — От кървавата река се надигна огън. — Не бях сигурна, че ще успея да се свържа чрез телепатичния ни сигнал.
Търсейки опора, Сибил посегна към ръката му. Създанието издаде вик на ярост, скочи и се гмурна в потока от пламтяща кръв.
— Забележително оттегляне.
— Имаш железни нерви — тихо отбеляза той.
— Професионален комарджия би трябвало да разбере, че блъфирам.
Всяка частица от тялото й затрепери и Гейдж обхвана брадичката й, повдигайки лицето й към своето.
— Нужен е страхотен кураж, за да блъфираш така.
— То се храни от страха. Проклета да съм, ако му осигуря обяд. И двойно по-проклета, ако отново вляза сама в къщата точно в този момент.
— Да се приберем ли вътре, или да отидем някъде другаде?
Тонът му бе нехаен, почти безгрижен, без ласкави уверения, че всичко е наред. Свитият й на топка стомах най-сетне се отпусна и Сибил осъзна, че последното, което е трябвало да превъзмогне, е било гордост, а не страх.
— Искам да съм в Бимини и да пийвам коктейл „Белини“ на плажа.
— Да тръгваме.
Когато Сибил се засмя, воден по-скоро от инстинкт, отколкото от разума си, Гейдж впи устни в нейните.
Знаеше, че е глупаво, но умна постъпка далеч не би му донесла такава наслада. Вкусът й приличаше на външността й — екзотична и загадъчна. Не се престори на изненадана и не се съпротиви, а отвърна на целувката. Когато я освободи, погледът й остана вперен в неговия, докато се отдръпваше.
— Е, не беше „Белини“ в Бимини, но беше хубаво.
— Уверявам те, че може да стане и повече от хубаво.
— О, не се и съмнявам. Но… — Изправяйки се, Сибил приятелски го потупа по рамото. — Мисля, че е най-добре да влезем и да проверим дали всичко е наред. — Тя погледна свежата зелена трева, после — предния прозорец, чието стъкло сега блестеше на следобедното слънце. — Едва ли има следа, но нека надникнем.