Сибил потупа пилето.
— Ако вечерята не ти хареса, ще ти възстановя сумата.
Той продължи да се взира в нея, докато разтоварваше и останалите продукти. Дълги пръсти, блед лак на ноктите и няколко бляскави пръстена.
— Мога да излъжа.
— Няма да го направиш. Обичаш да печелиш, но както е при жените с емоциите и секса, победата не носи същото удовлетворение, ако не си играл честно.
Гейдж проследи маркирането на покупките и видя крайната сума.
— Дано пилето си струва — промърмори той, изваждайки портфейла си.
Четвърта глава
Права бе за пилето — никога не бе ял нещо по-вкусно. Според Гейдж тя имаше право и когато настоя по време на вечеря да не обсъждат преживяването й или каквато и да е друга тема, свързана с демони.
Удивително бе за колко много други неща имаха да си говорят, въпреки че почти непрекъснато бяха заедно през последните месеци. Планове за сватба, нов бизнес, книги, филми, скандали с известни личности и клюки от малкия град подскачаха над масата като топчета за тенис.
В друго време и при други обстоятелства събирането би представлявало точно това, което изглеждаше — приятели и влюбени двойки, решили да прекарат вечерта заедно, хапвайки специално приготвено ястие.
Как се вписваше той в компанията? Отношенията му с Кал и Фокс се бяха променяли и развивали през годините, когато тримата се бяха превърнали от момчета в мъже и определено, когато той се бе откъснал от корените си в Холоу, за да странства по света. Но в основата им стоеше приятелството за цял живот. То просто бе неизменно.
Харесваше избраниците им, заради самите тях и начина, по който си пасват с приятелите му. Трябваше да са уникални жени, за да могат да се изправят срещу онова, с което всички се сблъскваха, и да устоят. Ако някой от тях оцелееше, четиримата щяха да имат добри шансове за успех в странното начинание, наречено брак.
Искрено вярваше, че ще бъдат щастливи.
И ако оцелееха, той щеше да продължи по пътя си. Той бе този, който заминаваше и се завръщаше. Такъв начин на живот водеше. Винаги имаше следваща игра и още един шанс да влезе в нея. Това беше неговата роля, помисли си Гейдж. На обърнатата карта след разбъркването и цепенето.
Оставаше Сибил, жената с енциклопедични познания, гениални кулинарни способности и стоманени нерви. Откакто се познаваха, само веднъж я бе видял да проявява слабост. Туис бе събудил най-дълбокия страх на всеки от шестимата, спомни си Гейдж, и за Сибил това бе слепотата. Бе заплакала в прегръдката му, когато всичко бе свършило. Но не бе избягала.
Не бе избягала. Щеше да издържи до края, всички щяха да издържат. Ако останеха живи, и тя щеше да поеме по своя път. В забележителното й тяло нямаше и една клетка, която би се чувствала у дома си в малкия град. Умееше да се приспособява. Спокойно се беше установила в Холоу, в малката къща, но това бе… като голямата ваза, в която Франи Хокинс натопяваше цветята си, докато намери време да ги прехвърли в нещо по-подобаващо на стила й.
Но къде и при какво щеше да се върне, запита се Гейдж и осъзна, че си задава повече въпроси за нея, отколкото е разумно.
Забелязала, че я гледа, Сибил повдигна вежди.
— Да не си искаш парите обратно?
— Не.
— Добре тогава. Излизам да се поразходя.
— Но, Сиб… — опита да възрази Куин.
— Гейдж може да дойде с мен, докато вие четиримата се заемете със съдовете.
— Как така той е свободен от задължения в кухнята? — полюбопитства Фокс.
— Откара ме до магазина, плати за продуктите. Искам малко въздух, преди да започнем разговорите за Голямото зло. Какво ще кажеш, красавецо? Идваш ли с мен за компания?
— Вземи телефона си. — Куин хвана ръката на Сибил. — За всеки случай.
— Ще го взема и ще облека яке. И няма да приемам лакомства от непознати. Спокойно, мамче.
Когато тя профуча през вратата, Куин се обърна към Гейдж.
— Няма да ходите далеч, нали? Дръж я под око.
— Това е Хокинс Холоу. Не можем да отидем далеч.
Сибил сложи тънък пуловер и ниски черни обувки на краката си, които толкова често бяха боси. Щом излезе навън, вдиша дълбоко.
— Обичам пролетните вечери. Летните са още по-хубави. Обичам топлото време, но при тези обстоятелства не ми се иска лятото да дойде скоро.
— Къде искаш да отидем?
— На Главната, разбира се. Къде другаде? Предпочитам позната територия — продължи тя, докато вървяха. — Разхождам се из града и шофирам само в околността.