— Сигурно вече можеш да начертаеш подробна карта и на двете.
— Не само мога, начертала съм. Имам наблюдателно око за подробности. — Отново вдиша, този път вдъхвайки от аромата на искрящо розовите божури в близката градина. — Куин ще бъде щастлива тук. Идеално е за нея.
— Защо?
Очевидно въпросът му я изненада… или по-скоро фактът, че го зададе.
— Малка общност. Подходяща среда за Куин. В комплексите, в предградията е твърде… изкуствено. Но градче, в което познава банковите служители и продавачките в магазините по име — всичко това е само за Кю. Тя е социално животно, което понякога се нуждае от време насаме. Градът ще й даде общността, а къщата извън него — уединението. Получава всичко — заключи Сибил. — Плюс мъжа.
— Добре че Кал се вписва някъде.
— О, доста добре се вписва. Признавам, когато за първи път я чух да споменава за него, си помислих: Боулинг маниак? Куин си е загубила ума. — Сибил се засмя и тръсна коси. — Сега се срамувам, че съм била предубедена. Разбира се, още когато се запознах с Кал, си казах: О, доста симпатичен боулинг маниак! После, докато ги гледах заедно, разбрах, че са страхотна двойка. Ако питаш мен, и двамата получават всичко. С радост ще им гостувам тук, както и на Фокс и Лейла.
Свиха към площада и продължиха по главната улица. Една от колите, спрели на светофарите, бе с отворени прозорци и от нея гърмеше песен на „Грийн Дей“. „При мамчето“ и „Джинос“ все още работеха и няколко тийнейджъри се мотаеха пред пицарията, но магазините вече бяха затворили за вечерта. В девет прозорците на „При мамчето“ щяха да са тъмни, а малко след единадесет и „Джинос“ щеше да затвори. Това представляваше нощният живот на Холоу.
— Значи няма никаква вероятност да си построиш колибка в Хокинс Ууд? — попита я той.
— Колиба в гората ми се струва хубаво място за някой и друг уикенд. А чарът на малкия град — продължи тя — ме привлича само като туристка. Обичам да посещавам подобни места. Това е едно от любимите ми развлечения. Но по душа съм градско момиче и пътешественичка. Имам нужда от база, където да се връщам от време на време. Малкият апартамент в Ню Йорк, който ми завеща баба ми, е чудесен за тази цел. А ти? Къде е твоята база?
Гейдж поклати глава.
— Обичам хотелските стаи.
— Аз също… по-точно, стая в добре поддържан хотел. Допада ми удобството на обслужването, да мога да закача на вратата табела „Не ни безпокойте“ и да поръчвам от румсървис каквото ми се прииска.
— Двадесет и четири часа в денонощието — добави Гейдж. — И някой да чисти, докато ти си навън, заета с нещо далеч по-интересно.
— Не звучи пресилено. Обичам и да се наслаждавам на гледка през прозореца, която не ми принадлежи. Но по света има много други хора, като повечето жители на този град, който Туис така упорито се опитва да унищожи. Те предпочитат позната гледка. Нуждаят се от спокойствието и сигурността на дома си и имат право.
„Което ги връщаше в изходна позиция“, помисли си Гейдж.
— И ще страдаш заради това.
— О, не, надявам се. Поне не твърде много. Но сега това е градът на Куин и Лейла. За тях бих страдала. Както и за Кал и Фокс. — Тя извърна глава и срещна погледа му. — И за теб.
Нещо в него подскочи при тези думи, при пълната искреност, която долавяше от нея. Преди Гейдж да отговори, телефонът й звънна.
— Спасение — промърмори Сибил, извади апарата и погледна дисплея. — По дяволите! Мамка му! Извинявай, трябва да вдигна… Здравей, Риса.
Тя се отдалечи на няколко крачки, но Гейдж нямаше проблеми със слуха или скрупули по отношение на подслушването на разговора. Чу многократно „не“ между дълги паузи. И няколко хладни реплики, като „вече ти казах“ и „не и този път“, а накрая:
— Съжалявам, Мариса.
Последните думи Сибил изрече по-скоро с раздразнение, отколкото със съжаление. Когато затвори, раздразнението бе изписано и на лицето й.
— Извинявай. Беше сестра ми, която е неспособна да проумее, че светът не се върти около нея. Дано е достатъчно сърдита, за да ме остави на мира няколко седмици.
— Сестрата със спуканата гума?
— Моля? А, да. — Сибил избухна в смях при спомена за нощта, в която и двамата бяха пристигнали в Хокинс Холоу и се бяха запознали след избегната на косъм катастрофа на пустото шосе. — Да, онази сестра, която взе колата ми назаем и ми я върна със спукана гума в багажника. Същата, която често „взема назаем“ нещо, което й харесва, и ако се сети да го върне, обикновено е повредено или неизползваемо.