— Което не знаем как да използваме.
— А дали демонът знае? — Тя извади чинии и сирене крема. — Дали знае повече от нас? Преди повече от триста години Джайлс Дент е заредил камъка със сила на свещеното място и, както предполагаме, го е използвал като част от ритуала, с който е поставил демона в образа на Лазаръс Туис в състояние, подобно на летаргия, за няколко века.
Тя сръчно наряза една ябълка и подреди резените в чиния.
— Туис не е знаел за силата на камъка тогава, както очевидно и стотици години по-късно, когато вие сте го освободили с момчешкия си ритуал и камъкът се е разделил на три равни части. Ако следваме тази логика, не знае повече и сега, което ни дава предимство. Все още не сме открили как, но знаем, че действа. — Сибил се обърна и му подаде чинията със закуската. — Отново събрахме трите части ведно. Голямото зло не е единственото създание, което притежава сила.
Заинтригуван, Гейдж се загледа в нея, докато тя разрязваше своята половина от хлебчето надве и нанасяше тънък слой сирене крема върху четвъртините. На свой ред и той намаза половината си, а Сибил седна и отхапа залък малко по-голям от троха.
— По-добре да беше погледала хлебче на картинка, вместо да си правиш труда да приготвяш закуска. — Тя само се усмихна и отхапа нова миниатюрна хапка, а Гейдж продължи: — Виждал съм как Туис убива приятелите ми. Безброй пъти, по безброй начини. — Очите й срещнаха неговите и в тях се изписа разбиране. — Това е лошото на ясновидската дарба, че виждаме какво би могло да се случи в най-колоритни подробности. Страхувах се, когато отидохме до откритата местност, за да извършим ритуала. Не само от смъртта, въпреки че не искам да умирам. За нищо на света. Но се страхувах, че може да остана жив, след като съм видял как най-близките ми хора умират и още по-лошо — да се чувствам отговорен по някакъв начин.
— Но участва.
— Всички участвахме.
— Всички. — Сибил си взе резен ябълка. — И не загинахме. Не всички сънища, не всички видения са… на неизбежното. Ти се връщаш тук на всеки седем години.
— Дали сме клетва.
— Да, когато сте били десетгодишни. Не омаловажавам силата на детските клетви — продължи тя, — но и без това щеше да се връщаш, Гейдж. Правиш го заради Кал и Фокс. Аз дойдох заради Куин, така че разбирам силата на приятелството. Ние с теб не сме като тях.
— Така ли?
— Не сме. — Тя повдигна кафето си и бавно отпи. — Не сме свързани с града и жителите му. За Кал и Фокс, а вече много осезаемо и за Куин и Лейла, този град е дом. Хората биха сторили всичко, за да защитят дома си. За мен Хокинс Холоу е просто място, на което попаднах случайно. Куин е моето семейство, а сега — и Лейла. Чрез връзката си с тях — Кал и Фокс също, а изглежда — и ти. Не бих отишла далеч от дома си, докато не се уверя, че нищо не го застрашава. Иначе всичко това ми се струва интересно и вълнуващо, но нямаше да пролея кръвта си.
Слънчевите лъчи, които нахлуха през прозореца на кухнята, образуваха ореол около косите й и малките сребърни халки на ушите й заблестяха.
— Може би щеше да го направиш.
— Нима?
— Да, защото цялата тази история те вбесява. Желанието да натриеш носа на злия демон надделява и те кара да останеш до края.
След още една едва забележима хапка от хлебчето тя му се усмихна.
— Прав си. Е, Търнър, и двамата не можем да помръднем оттук, задържани от любов и непримиримост. Ще взема душ — реши тя. — Имаш ли нещо против да постоиш тук, поне докато Кал и Куин се върнат? След случката с Лейла и змиите в банята не смея да вляза под душа, когато съм сама в къщата.
— Няма проблем. Ще доизядеш ли това?
Сибил побутна недокоснатата четвъртина от хлебчето към него. Когато застана до мивката, за да измие чашата си, той се вгледа в голямата синина на рамото й. Напомни му за ударите, които бяха понесли в нощта на пълнолунието до Свещения камък, и че тя, за разлика от него, Кал и Фокс, не се възстановява за минути след нараняване.
— Рамото ти доста е пострадало.
Тя го раздвижи.
— Да беше видял задника ми.
— С удоволствие.
Сибил със смях извърна глава към него.
— Просто начин на изразяване. Имах детегледачка, която вярваше, че хубавият пердах изгражда характера. Всеки път, когато седна, си спомням за нея.
— Имала си детегледачка?
— Да. Но като оставим настрана пошляпването, мисля, че сама съм изградила характера си. Кал и Куин трябва да дойдат след малко. Можеш да си свариш още кафе.