— Не съм се срещал с емира, шефе. Как изглежда?
— Емирът е около петдесет и пет годишен и е с много прогресивно мислене – описа го Кабрило. – Позволи на Съединените щати да разположат база тук в продължение на няколко години. В интерес на истината, авиобазата на Втората война в Залива беше тук.
— Какви са връзките му със Саудитска Арабия? – продължи с въпросите Джоунс.
— Обикновено добри – отговори Кабрило, – но се менят всеки ден. Саудитците никога не са искали да изглеждат прекалено прозападно настроени – емирът е смятан точно за такъв напоследък от по-голямата част от арабския свят, – за да могат да умиротворяват огромните групи религиозни фундаменталисти сред собственото си население. Линията между двете страни неведнъж се е опъвала до скъсване.
Кабрило точно привършваше с последното картофче, когато телефонът в стаята звънна.
— Лимузината е долу – обяви той, след като затвори, – Да вървим да се срещнем с емира, ще имаш възможност сам да си съставиш мнение.
Джоунс стана от масата и последва шефа си през вратата.
В Лангли, щата Вирджиния, Лангстън Овърхолт четеше доклад от МИ-5 за ядрената бойна глава, която Корпорацията бе обезвредила. Великобритания вече беше в безопасност, но метеоритът още не беше намерен. Мишел Хънт беше превозена до Англия, но засега Овърхолт не знаеше как щяха да я използват.
Ханли се беше обадил преди час и беше уведомил Овърхолт за положението, но поради наскорошен спор с американското правителство заради подкрепата към Израел беше много трудно да се оправи човек със саудитците. Овърхолт се беше обадил на шефа на саудитската тайна полиция и го беше информирал за хипотезата, че молитвените килимчета са отровени, но още не беше получил отговор.
Започваше да си мисли, че ще трябва да потърси намесата на президента.
Най-много го озадачи фактът, че когато Корпорацията претърси фабриката в Мейдънхед, не откри нито следа от метеорита, нито някакъв признак, че може да е бил обработен там, както първоначално си мислеха. Точно в този миг телефонът звънна.
— Разполагам с данните от сателита, които поискахте, сър – рече един служител от Агенцията за национална сигурност. – Ще ви ги изпратя веднага.
— Добре – отвърна Овърхолт, – но ми кажи веднага къде отиде хоукърът.
— Риад, Саудитска Арабия, сър – докладва мъжът. – Пристигна рано сутринта и остана там. Разполагаме със снимка на самолета на пистата и във въздуха – изпращам ви ги.
— Благодаря – рече Овърхолт и затвори.
Облегна се на стола си, пресегна се към чекмедже на бюрото и извади една топка за тенис. Започна да тупна с нея по стената. След няколко минути закима с глава.
После се протегна и набра един номер.
— Проучвания – обади се един глас.
— Трябва ми спешно информация за исляма и по-точно за свещените места в Мека – Овърхолт се беше сетил за някаква връзка между метеорит и исляма, която си спомняше бегло от курса по история, посещаван преди години.
— Колко подробно и колко спешно? – попита гласът.
— Кратко, в рамките на час – отвърна Овърхолт – и ми намерете специалист по исляма от Управлението, пратете го в кабинета ми.
— Да, сър.
Докато чакаше, Овърхолт продължи да тупка с топката по стената. Опитваше се да мисли като баща, който не може да намери покой от призрака на мъртвия си син. Колко далече щеше да стигне, за да отмъсти за смъртта му? Как щеше да порази звяра право в сърцето?
Палатът на емира, разположен на един хълм с изглед към Персийския залив, тънеше в разкош. Ограден с висока каменна стена, зад която имаше двор с гаражи, огромен парк и няколко басейна, дворецът изглеждаше изненадващо уютен – не като мрачните и потискащи замъци във Великобритания и Европа.
Когато лимузината мина през портата и се отправи по кръговата алея към входната врата, няколко пауна и фламинги се разбягаха. Отстрани монтьор, облечен в гащеризон с цвят каки, миеше едно ламборджини, докато двама градинари обираха ядките на шамфъстъка, който растеше наблизо.
Лимузината спря пред вратата и отвътре излезе мъж, облечен със западен делови костюм.
— Господин Кабрило – представи се той, – казвам се Ахмад ал-Тани, специален асистент на емира. Говорихме по-рано по телефона.
— Господин Ал-Тани – кимна любезно Кабрило, като стисна протегнатата ръка, – радвам се, че най-сетне се запознахме. Това е колегата ми Питър Джоунс.
Джоунс се здрависа с Ал-Тани и се усмихна.
— Заповядайте насам – покани ги асистентът, – емирът ви очаква в салона.