Хикман беше платил на един фалшификатор да напише писмо на арабски, в което се обясняваше, че са тук да отстраняват дъвките, полепнали по земята. В яркожълта пластмасова санитарна количка, зад бялото брезентово перде, сложи метеорита и няколкото флакона, които Вандервалд му беше изпратил с последната си доставка. Всички до един от хората му имаха по парче експлозив С-6 с малък таймер, залепен с лепенка за кръста. На крака на всеки, скрит под робите, с които бяха облечени, висеше по един пистолет за всеки случай.
Ванът спря пред една от вратите, които водеха към огромната джамия.
Хикман и останалите слязоха от камиона, свалиха количката, кофите и метлите и се отправиха към пазача. За тази цел Хикман неуморно беше учил, освен арабски и езика на тялото. Подаде документа и каза:
— В името на милостивия Аллах, дойдохме да почистим светото място.
Времето напредваше, пазачът беше уморен и джамията затворена.
Нямаше причина да се усъмни, че мъжете са дошли за нещо друго, а не за това, което казваха – пусна ги, без да каже нито дума. Като буташе количката пред себе си, Хикман зави по един коридор, който водеше към вътрешността на храма.
Щом влезе вътре, сложи малка маска с филтър върху носа и устата си, после нави тюрбана си така, че да се виждат само очите му. Направи знак на индийците да се разпръснат и да сложат взривовете наоколо, и се отправи право към Кааба.
А Четирима високи мъже с парадни униформи стояха на пост до всеки ъгъл. На всеки пет минути се отделяха от черното покривало, марширувайки с високо вдигнати крака като бифитърите пред Бъкингамския дворец. Всеки часовой маршируваше от ъгъла, в който беше застанал, към следващия по посока на часовниковата стрелка, после спираше и чакаше. Тъкмо се бяха престроили, когато Хикман мина наблизо с количката.
Бръкна в нея, извади бързо един от спрейовете и го насочи към най-близкия часовой. Мъжът остана неподвижен за секунда, после се свлече на колене, по гърди и накрая по лице върху мраморния под. Хикман бързо се пъхна с количката под покривалото.
Спусна се към камъка на Авраам, изкърти го от сребърната рамка с късия метален прът, който беше скрил в количката. Бързо го замени с метеорита от Гренландия и пъхна черния свещен камък под белия брезент. После скри зарядите с експлозиви по периметъра на постройката. Вандервалд му беше обяснил, че ефектът от паралитичния газ, който му бе доставил, трае между три и четири минути. След това човекът, вдишал от него, щеше да се свести. Хикман забута количката към коридора.
Индусите работеха бързо; шестимата, които бяха най-близо до коридора, вече чакаха в тунела. Няколко минути по-късно дойдоха още двама, после и още двама.
Видя как последната двойка прекосява тичешком огромното мраморно пространство.
Последван от индусите, Хикман избута количката покрай пазача на входа.
— Какво правиш? – учуди се пазачът.
— Хиляди извинения – рече Хикман на арабски, като продължаваше да бута количката към камиона, – отвътре ни казаха, че трябвало да дойдем да чистим утре вечер.
Хикман и останалите се качиха на камиона и точно тръгваха, когато часовоят се свести. Размърда се, успя да седне върху мрамора и се огледа да види дали някой не е видял случилото се с него. Явно никой не беше забелязал нищо. Часовоят на другия ъгъл беше с гръб към него, както изискваше обичаят. Изправи се на крака и си погледна часовника. Минута и трийсет секунди, преди да се сменят. Часовоят реши да запази припадъка си в тайна. Знаеше, че ако каже на някого, ще го сменят преди хаджа.
Цял живот беше мечтал да бъде церемониална стража. Лек сърдечен пристъп или хранително отравяне нямаше да разрушат мечтата му.
Хикман насочи шофьора към пътя, който водеше към град Рабих на Червено море.
Щом стигнеха, индийците щяха да се скрият в къщата, която бе наел. Утре вечер щяха да пътуват до Медина. Хикман нямаше да прекара нощта в Рабих – на пристанището го чакаше кораб. На зазоряване щеше да е на борда му и да отплава на север.
Овърхолт седеше в Овалния кабинет. Беше приключил с доклада и се беше облегнал назад.