Скоро Акерман се увлече от мислите си и егото му пощуря.
Колкото по-голяма беше популярността, толкова по-велика щеше да е бъдещата му слава.
За Акерман егото в съчетание със самовъзвеличаването щеше да се окаже смъртоносна комбинация.
≈ 4 ≈
Понякога е по-добре да имаш късмет, отколкото да си умен. На най-високия етаж на един хотел в град, известен с авантюристите си, един мъж на средна възраст на име Халифакс Хикман се взираше в цифровите изображения на компютъра си и се усмихваше. Докато четеше доклада, който беше разпечатал преди няколко часа, той направи няколко изчисления в бележника си, след което отново се втренчи в изображенията. Невероятно. Решението на проблема му беше пристигнало – и то с данъчно облекчение за дарение.
Все едно беше пуснал четвърт долар в игрален автомат и беше ударил джакпота от един милион.
Хикман се разсмя – но смехът му не беше радостен. Смехът беше зъл, идваше от място, на което нямаше радост. С нотка на отмъщение и привкус на омраза, той се надигна от дълбините на душата му.
Когато смехът заглъхна, Хикман се пресегна към телефона и набра един номер.
Клей Хюс живееше в планините северно от Мисула, Монтана, в хижа, която сам си беше построил върху парче земя от сто и шейсет акра, което бе лично негово. Горещ извор в ранчото му осигуряваше отоплението на хижата, както и на няколкото оранжерии, които доставяха по-голямата част от храната му. Слънчевата енергия и вятърът го снабдяваха с електричество. Клетъчните и сателитните телефонни връзки му обезпечаваха гласов контакт с останалата част от света. Хюс имаше банкова сметка в Мисула с шестцифрен баланс и адрес в спедиторска компания, за да получава и изпраща пощата си, плюс три паспорта, четири номера на социални осигуровки и шофьорски книжки с различни имена и адреси.
Хюс обичаше уединението си – нещо не толкова необичайно за наемни убийци, които не искат да се набиват на очи.
— Имам работа за теб – каза Хикман.
— Колко? – попита Хюс, без да се церемони.
— Може би пет дена за петдесет хиляди долара. Аз ще осигуря транспорта.
— Доколкото разбирам, на някого няма да му провърви – подхвърли Хюс. – Нещо друго?
— Искам един предмет да бъде доставен на едно място, когато приключи – рече му Хикман.
— Ще помогне ли на каузата? – поинтересува се Хюс.
— Да.
— Тогава доставката ще бъде безплатна – отговори Хюс великодушно.
— Самолетът ми ще дойде след един час. Облечи се топло.
— Искам злато.
— Ще имаш злато – увери го Хикман и затвори телефона.
След час един „Рейтън Хоукър“ 800 ХР се приземи на летището в Мисула. Хюс изключи двигателя на своя реставриран стар автомобил с марка „Интернешанъл Скаут“, модел 1972. Бръкна отзад, дръпна ципа на сака и провери още веднъж оръжията си. Доволен, че всичко е наред, той затвори ципа и свали сака на земята. Затвори задната врата, наведе се и зареди взривното устройство, което използваше вместо аларма против крадци.
Ако някой посегнеше на колата му, с него беше свършено, скаутът щеше да избухне и да унищожи всички доказателства за това кой е собственикът му заедно с личните му документи. Хюс, ако не друго, си беше параноик. Метна сака на рамо и се отправи към самолета.
Четирийсет и седем минути по-късно самолетът навлезе в канадското въздушно пространство и пое курс на север-североизток.
≈ 5 ≈
Един ден след като електронното съобщение от Гренландия беше прехванато, Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си в централата на ЦРУ във Вирджиния и се взираше в снимка на метеорита. Погледна доклада за иридия, после прегледа списъка с агенти. Както обикновено работеше с намален състав. Пресегна се към купата върху бюрото си, взе една топка за тенис и методично започна да я хвърля към стената и да я хваща обратно. Повторението го успокояваше.
Заслужаваше ли си да изтегли агенти от други задачи? Който рискува, печели. Овърхолт изчакваше доклада от учените на ЦРУ, който можеше да хвърли повече светлина върху евентуалната опасност, но засега заплахата изглеждаше доста директна. Бе разумно някой да иде до Гренландия и да прибере метеорита. Щом това станеше, рискът щеше да е минимален. Понеже агентите му бяха вързани, реши да се обади на един стар приятел.
— Две-пет, две-четири.
— Овърхолт се обажда. Как е в Исландия?
— Ако изям още едно парче херинга – отвърна Кабрило, – ще взема да преплувам до Ирландия.