— Хората на Овърхолт те чакат обратно в Рас Абу Шагара – рече Кабрило. – Ще се оправиш ли?
— Да, сър – отвърна Адамс.
Агентът на ЦРУ понесе кутията към задната врата на „Акбар“. Кабрило скочи и се наведе, за да мине под витлата. Адамс отново се издигна.
В същия миг телефонът на Кабрило звънна.
— Заплаха едно е елиминирана – докладва Ханли. – Контейнерите са на борда на кораба и в момента напускат Бахрейн и се отправят към Катар.
— Нямаше ли проблеми?
— Всичко мина според плана – отвърна Ханли. – Трима мъже ще ви чакат в Джеда, трябва да ги качиш на яхтата – участието им в операцията приключи.
Кент Джоузеф, член на екипажа от Флорида, когото Корпорацията беше наела да управлява „Акбар“, подаде глава през вратата. Кабрило се усмихна и направи знак на капитана да изчака една минутка.
— Скътър?
— Получи диаграмата, изпращаме го с отряда вътре довечера. Ако всичко мине успешно, две сме приключили, остава една.
— Какво стана с плана? – попита Кабрило.
— Ще ти се обадя отново скоро.
Телефонът заглъхна и Кабрило го сложи в джоба си. После се усмихна и протегна ръка на Джоузеф.
— Хуан Кабрило – рече той, когато двамата се здрависаха. – Работя за Корпорацията.
— Тя нещо като Управлението ли е? – попита Джоузеф.
— Не, по дяволите – отвърна Кабрило с усмивка – Аз не съм шпионин.
Джоузеф кимна и се запъти към вратата
— Но той е – допълни Кабрило и махна към агента на ЦРУ.
≈ 53 ≈
Беше тъмно, когато офицерът от бреговата охрана Пъркинс и останалите двама мъже в последния камион от конвоя усетиха как возилото им забавя ход. Пъркинс надникна през процепа на вратите. Покрай пътя имаше пръснати къщи, а отзад се виждаха автомобилни фарове. Колата изчака близо пет минути, преди да намери място с ясна видимост, за да задмине камионите, ускори и мина покрай тях.
— Добре, момчета – рече Пъркинс, – време е да скачаме.
Когато се качваха, Пъркинс беше оставил вратата отключена, така че излизането не беше проблем. Проблемът бе скоростта на камиона – все още се движеше с над шейсет километра в час. Той погледна пътя отзад.
— Момчета – рече след минута, – няма да е лесно да го направим. Най-добрият вариант е да изчакаме да видим пясък от лявата страна на камиона, тогава вие двамата хващате вратата отгоре, а аз я бутам да се отвори. Като се отвори, ще се озовете от тази страна на пътя – скачайте колкото можете по-бързо.
— Шофьорът няма ли да забележи? – попита единият от мъжете.
— Само ако в момента гледа в огледалото за обратно виждане – успокои го Пъркинс, – но вратата после ще се върне обратно и ако не забележи веднага, ще се е отдалечил доста, преди да разбере, че вратата е отворена.
— Ами ти? – попита третият.
— Мога само да се засиля и да скоча, колкото се може по-далече.
Къщите отстъпваха на по-гъсто заселените предградия около Мека. Пъркинс се загледа в мрака.
— Не знам, момчета – каза той след секунда, – но май това място става.
Пъркинс ги повдигна, за да се хванат за рамката на вратата. След това ги изтласка навън. Вратата се отвори, двамата мъже скочиха и се претърколиха в пясъка. Пъркинс се отдръпна колкото можа в претъпкания товарен контейнер, засили се от дясно наляво и скочи във въздуха. Риташе с крака, докато летеше.
Вратата на камиона се отваряше и затваряше, докато колата се отдалечи надолу по пътя. Бяха сами, само светлините на Мека на няколко километра разстояние осветяваха пустото небе.
Пъркинс си удари коляното, усети как го изкълчи при приземяването. Лежеше на земята, встрани от пътя. Единият от останалите двама си беше разкървавил лакътя, а другият ожулил лицето, обаче помогнаха на Пъркинс да се изправи на крака.
Коляното му се огъна и той се свлече на земята.
— Вземете телефона – каза той, бръкна в джоба си и им го подаде – и натиснете едно. Обяснете какво стана.
На борда на „Орегон“ Ханли вдигна телефона, който звънеше.
— Добре, задръж секунда – помоли той, след като мъжът му обясни. – Дай ми координатите на този сигнал – извика на Стоун, който вкара командите в компютъра.
— Готово – обади се Стоун след минутка.