Хюс се представи под фалшиво име и погледна към небето.
— Готов ли си да тръгнем?
— Не можем да тръгнем преди утре сутринта – отвърна Нилсън. – В хотела има запазени две стаи: за вас и за пилотите. Можем да тръгнем на зазоряване, стига времето да се оправи.
Мъжът се запъти към терминала.
— Имаш ли достатъчен обсег да летиш директно до Монт Форел оттук? – попита Хюс.
— Обсегът ми е деветстотин километра в тихо време – отговори му Нилсън. – Обаче, за по-сигурно, мисля, че трябва да презаредим в Тасилак, преди да тръгнем към планината.
Стигнаха до сградата на терминала, Нилсън отвори вратата и направи знак на Хюс да влезе. Поведе го към едно обикновено метално бюро, където седеше самотен ескимос. Рошавите му ботуши бяха върху плота и той спеше.
— Исник – обърна се Нилсън към задрямалия човек, – време е за работа.
Ескимосът отвори очи и се загледа в двамата мъже, застанали пред него.
— Здрасти, Майк – весело поздрави той. – Паспорта, ако обичате – обърна се после към Хюс.
Хюс подаде на служителя американски паспорт с фалшиво име, но с негова снимка. Исник изобщо не го погледна, докато удряше входната виза.
— Цел на посещението? – попита той.
— Научно изследване – отвърна Хюс.
— Май никой не идва тук заради времето, нали така? – пошегува се Исник, докато си отбелязваше нещо върху лист хартия, прикрепен върху дъската за писане на бюрото му.
— Можеш ли да предадеш на пилотите да отидат в хотела, след като приключат? – помоли Нилсън ескимоса.
— Нямаш проблем – отвърна Исник, като вдигна ботушите си отново върху бюрото.
Нилсън поведе Хюс към външната врата.
— Това е стара американска военновъздушна база – обясни той. – Хотелът е бил основната квартира. Всъщност е приятно място. С единствения закрит басейн в Гренландия, има дори зала за боулинг с шест коридора. За тази страна това е най-близкото нещо до четиризвезден хотел.
Мъжете изминаха краткото разстояние през паркинга до хотела и Хюс получи ключа си. Два часа по-късно, след пържолите от овцебик и пържените картофи, той се приготви да си ляга. Още беше ранен следобед, но утре го чакаше работа и искаше да е напълно отпочинал.
≈ 9 ≈
Хуан Кабрило премина набързо през митницата на малкия терминал в Кулусук, после се загледа в картата на стената близо до изхода. През кратките литни месеци остров Кулусук обграден от вода. С настъпването на есента и падането на температурите морската вода замръзваше на дебели ледени блокове. И въпреки че ледът никога не ставаше толкова дебел, че да издържи тежестта на локомотив, колите, камионите и снегомобилите можеха безпроблемно да стигат до сушата.
През зимата Кулусук вече не беше остров. Беше свързан с Гренландия посредством леда.
От мястото, на което се намираше Кабрило, трябваше да се изминат само още осемдесет километра, за да се стигне до ширината, отбелязваща истинския Полярен кръг, а оттам имаше още двайсетина до Монт Форел. Зимното слънцестоене на 22 декември бе минало само преди няколко дни. На този ден в продължение на цяло денонощие всяка година на Полярния кръг цареше пълен мрак.
Северно от кръга, в зависимост от това колко се отдалечеше човек, мракът беше постоянен. Колкото по на север, толкова по-дълъг мрак. Точно на Полярния кръг и южно от него 22 декември бележеше повратна точка. Щом зимата превалеше и се зададеше пролет, дневната светлина се увеличаваше с минути всеки изминал ден. Когато дойдеше лятото, изгряваше среднощното слънце и в района на север от Полярния кръг известно време изобщо не залязваше.
Цикълът се бе повтарял в продължение на безброй сезони.
Навън виещият вятър хвърляше твърди топки замръзнал сняг по прозорците на терминала. Времето изглеждаше толкова привлекателно, колкото вътрешността на камера за месо. Кабрило се загледа и усети как го побиват тръпки. Макар че беше още на топло, той дръпна нагоре ципа на якето си.
Понеже Кулусук беше малко по на юг от Полярния кръг, днес щеше да има няколко минути светлина. Монт Форел пък все още тънеше в пълен мрак. През следващите няколко дни и седмици върхът на планината щеше да започне да улавя първите лъчи на слънцето. После с всеки изминал месец светлината щеше да се спуска по билата на планината подобно на жълта боя, излята върху пирамида.
Но гледайки навън, човек никога не би предположил, че слънцето някога е било или е някъде наблизо.
Сега обаче Кабрило не се тревожеше толкова заради мрака, колкото за транспорта. Дръпна се встрани на терминала, извади сателитния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.