Връзката прекъсна и мъжът се облегна на стола си. После се усмихна.
— Два милиона долара отгоре е доста солена цена, като се имат предвид миналогодишните приходи – отвърна адвокатът по телефона. – Щом изпълнят договорите, които имат, почти нямат поръчки.
— Просто сключи сделката – тихо настоя Хикман. – Ще покрия загубите с печалбите от собствеността ми в Доклендс.
— Ти си шефът – каза адвокатът.
— Прав си.
— Откъде искаш да дойдат парите?
Хикман прегледа екрана на компютъра си.
— Използвай парижката сметка – нареди той, – но искам трансакцията да бъде направена утре и да вляза във владение на компанията най-късно до седемдесет и два часа.
— Мислиш, че ще има недостиг на английски тъкачни фабрики на пазара през следващите два дни ли? – попита адвокатът. – Иди пък знаеш нещо, което аз не знам.
— Знам много неща, които ти не знаеш – изтъкна Хикман, – но ако продължаваш да говориш, ще имаш само седемдесет в едни часа да свършиш работата. Просто прави това, за което ти се плаща – аз имам грижа за останалото.
— Заемам се веднага – отвърна адвокатът, преди да затвори.
Хикман се облегна на стола и се отпусна за миг. После взе лупата от бюрото в се вторачи във въздушната снимка пред него. Остави лупата и започна да разглежда картата. Накрая отвори една папка и прелисти снимките вътре.
Снимките бяха от ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. И макар че бяха черно-бели и ужасяващи, мъжът се усмихва. Ще си отмъстя, помисли си той.
Вечерта се обади на домашния телефон на Вандервалд.
— Открих нещо по-добро – уведоми го ученият. – Зараза по въздуха, която засяга дробовете. Много токсична, ще убие седемдесет процента от населението на страната.
— Колко? – попита Хикман.
— Сумата, която ти трябва, е шестстотин хиляди долара,
— Нека го доставят – нареди Хикман, – заедно с всичкия С-6, който можеш да откриеш. – Колко голяма е сградата, която възнамеряваш да взривиш? – попита Вандервалд.
— С размерите на Пентагона.
_ Тогава ще ти струва милион и двеста.
— Чек? – попита Хикман.
— Злато – отвърна Вандервалд.
≈ 11 ≈
Кабрило се загледа в рогата от овцебик над вратата, после се протегна, вдигна чукалото с формата на риба и го удари в тежката дъсчена врата. Чу тромави стъпки отвътре, после всичко утихна. Внезапно на вратата се отвори прозорче с големината на самун хляб и оттам надникна едно лице. Мъжът беше с хлътнали бузи, пожълтяла от тютюн сива брада, мустаци и кръвясали очи. Зъбите му бяха мръсни и потъмнели.
— Пъхни го през дупката.
— Какво да пъхна през дупката? – учуди се Кабрило.
— „Джак“ – поясни мъжът, – бутилката „Джак“.
— Дошъл съм да говоря с теб, искам да наема снегохода ти.
— Не идваш ли от магазина? – попита мъжът с нещо повече от нотка на разочарование и отчаяние.
— Не – отвърна Кабрило, – но ако ме пуснеш да поговорим, след това ще сляза долу и ще ти донеса една бутилка.
— Говорим за „Джак Даниълс“ – поиска да се увери мъжът, – не за евтините боклуци, нали?
На Кабрило му беше студено и с всяка изминала минута му ставаше още по-студено.
— Да, произведен в Линчбърг, Тенеси, черен етикет, знам какво имаш предвид. А сега отвори вратата.
Шпионката се затвори и мъжът отключи вратата. Кабрило влезе във всекидневната, в която цареше мизерия и безпорядък. Прах от миналото лято покриваше масите и горните ръбове на рамките на картините. Миришеше на развалена риба и мръсни крака. Две лампи върху две странични масички хвърляха кръгове жълта светлина в иначе тъмната стая.
— Извинявай за кочината – рече мъжът. – Жената, която чистеше, напусна преди няколко години.
Кабрило остана близо до вратата – нямаше желание да влиза по-навътре в стаята.
— Както казах, искам да наема снегохода ти.
Мъжът седна в едно очукано кресло. На масичката отстрани имаше малка бутилка уиски. Беше почти празна, на дъното бяха останали само два пръста. В същия миг мъжът наля остатъка от бутилката в една нащърбена кафена чаша и отпи глътка.
— Къде искаш да ходиш? – поинтересува се той.
Преди Кабрило да успее да му отговори, мъжът силно се закашля. Кабрило изчака пристъпът да отзвучи.
— Монт Форел.
— Ти археолог ли си?
— Да – излъга Кабрило.
— Американец ли си?
— Да.
Мъжът кимна.
— Извини ме за невъзпитанието. Аз съм Уди Кембъл. Всички в града ми викат Удмен.