Всичко беше наскоро боядисано, смазано и сменено.
Кабрило приключи с проверката и се запъти обратно към къщата. Спря пред вратата и изтупа снега от ботушите си, после влезе отново във всекидневната.
— Колко километра може да измине? – попита.
— С един резервоар допълнително и няколко бидона бензин ще идеш до Монт Форел и ще се върнеш обратно, като ще ти остане гориво за сто и петдесет километра, резерва в случай на проблем или преспи – отвърна Кембъл. – С него бих отишъл навсякъде, никога не ме е изоставял.
Кабрило се приближи до нафтовата печка.
— Топката е в твоето поле.
Кембъл мълчеше. Погледна бутилката, вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода и се замисли за миг. С това темпо му оставаше най-много още едно лято. После тялото му щеше да започне да отказва или щеше да направи пиянска грешка в земя, където грешките не се прощаваха. Беше на петдесет и седем години, а се чувстваше като на сто. Беше стигнал до края на силите си.
— Спирам пиенето – заяви Кембъл.
— Не е толкова лесно – поклати глава Кабрило. – Предстои ти тежка битка.
— Готов съм да опитам – не се отказа Кембъл.
— Ще те измъкнем оттук и ще ти осигурим лечение в замяна на снегохода. Имаш ли някой жив роднина?
— Двама братя и една сестра в Колорадо – отвърна Кембъл, – но не съм говорил с тях от години.
— Имаш избор – подчерта Кабрило, – или се прибираш у дома да се лекуваш, или умираш тук.
За пръв път от години Кембъл се усмихна.
— Мисля да опитам у дома.
— Трябва да издържиш още няколко дни – продължи Кабрило. – Първо, имам нужда да ми покажеш пътя през планините тук, по картите, и да ми помогнеш да се подготвя. После ще ти оставя резервния си сателитен телефон, за да мога да ти се обадя, ако изпадна в беда. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
— Няма да мога да спра кризата – призна си честно Кембъл. – Зверски треперя и започват конвулсии.
— Нито го искам, нито го очаквам от теб – успокои го Кабрило. – Имаш нужда от лекарски грижи. Искам само да си достатъчно трезвен, за да можеш да вдигнеш телефона и да ми дадеш съвет, ако възникне някакъв проблем и не мога да се оправя сам.
— Това мога да го направя.
— Дръж се тогава – рече Кабрило, докато вадеше сателитния си телефон и набираше „Орегон“, – другото остави на мен.
Кембъл подуши вятъра и се загледа на север. Снегоходът бръмчеше равномерно на няколко метра разстояние. Каросерията беше натоварена с допълнителни бидони с гориво и сандъците с провизии, които Кабрило си беше прибрал от летището. Беше сложил храната и нещата, които не искаше да замръзват, отгоре и под седалката до шофьора. Вратата бе отворена и топлият въздух от радиатора образуваше облаци пара.
— Идва буря – отбеляза Кембъл, – но според мен няма да стигне дотук преди утре вечер или следобед най-рано.
— Добре – кимна Кабрило, беше приключил с товаренето и се изправи. – Запомни ли как се използва сателитният телефон?
— Пиян съм – подсмихна се криво Кембъл, – не съм идиот.
Кабрило се взря в мрака.
— Колко според теб ще трае пътуването?
— Ще стигнеш до утре сутринта – рече Кембъл, – ако следваш пътя, който ти показах.
— Имам ръчен джипиес, компаса в снегохода и картите, на които го отбеляза. Мисля, че ще се ориентирам.
— Каквото и да правиш – посъветва го Кембъл, – следвай маршрута. През по-голямата част от пътя ще заобикаляш ледената шапка, но после ще трябва да се качиш нагоре до върха. Горе е много трудно, теренът непрекъснато се променя. Ако стане беля или обърнеш снегохода, ще мине много време, докато някой ти се притече на помощ – може би прекалено много.
Кабрило кимна, после пристъпи крачка напред и стисна ръката на Кембъл.
— Грижи се за себе си – рече той, опитвайки се да надвика все по-оглушителния рев на вятъра – и внимавай с пиенето, докато успеем да те закараме до клиниката.
— Няма да те разочаровам, Кабрило – отвърна Кембъл, – благодаря ти, че го уреди. За пръв път от много време имам чувството, че има светлина в края на тунела. Надежда, може би.
Кабрило кимна и се покатери в кабината на снегохода. Щом влезе вътре, затвори вратата и си свали якето. Форсира двигателя, после отпусна газта. Хвана лоста, включи на първа и бавно се отдалечи от къщата. Веригите на тиокола хвърляха сняг във въздуха, когато отмина.
Кембъл стоя под козирката на задната врата, докато светлините на снегохода не изчезнаха в мрака. После влезе вътре и си наля внимателно един пръст уиски. Трябваше да укроти демоните, които бяха започнали да показват истинския си нрав.