И сега, след две години, мъжът им бе предал джакпот.
Проблемът беше, че в момента на Ал-Халифа му се беше събрало много. Като се обърна към другия мъж в кабината на яхтата, той рече:
— Аллах да благослови всички вярващи!
Салмейн Ески се усмихна и кимна.
— Явно е отговорил на молитвата – съгласи се той, – макар че идва и без това благодатно време.
Ал-Халифа го изгледа. Ески беше дребен, малко над метър и петдесет и тънък като вейка. Родом от Йемен, той имаше тъмна, пепелява на цвят кожа, оредяваща брада и уста, пълна с малки остри зъби, целите пожълтели. Ески беше последовател, не особено умен, но изключително предан на каузата. Всички движения се нуждаеха от хора като него. Те бяха пионките, с които се играеше. Пушечното месо.
За разлика от него Ал-Халифа беше висок, хубав и се движеше с грацията, която поколения водачи бяха насадили в душата му. Стотици години наред предшествениците му бяха управлявали като племенни вождове в прашния Арабски полуостров. Само през последните двайсет години, след като бащата на Ал-Халифа беше изгубил благоволението на кралското семейство в Катар, потеклото му бе принизено до това на простолюдието. Ал-Халифа възнамеряваше скоро да поправи тази несправедливост.
После щеше да продължи със запланувания удар в името на исляма.
— Аллах ни е благословил с възможност да направим и двете – заяви Ал-Халифа – и вие ще го направим.
— Значи искаш капитанът да поеме курс североизточно от мястото? – попита Ески.
— Да – тихо отвърна Ал-Халифа. – След това ще кача пътника на борда.
Плаваща под флага на Бахрейн и регистрирана като собственост на Арабския инвестиционен и търговски консорциум, деветдесет и девет метровата „Акбар“ беше една от най-големите частни яхти в света. Малко външни хора се бяха качвали изобщо на нея, но малцината избрани разказваха за покрит с плюш салон, големи горещи вани на задната палуба, цял куп по-малки лодки, лични водни съдове и хеликоптер на борда й.
Отвън „Акбар“ изглеждаше като плаващ дворец, собственост на някой супербогаташ. Почти никой не би се досетил, че в нея се помещаваше терористична клетка. Освен водача Ал-Халифа и последователя Веки – и двамата в момента на брега – имаше още шестима. Двама кувейтци, двама от Саудитска Арабия, един либиец и един египтянин. Всичките до един бяха надъхани с фундаменталистка риторика. И всичките биха готови да умрат за каузата.
— Имаме разрешение да напуснем пристанището – каза капитанът по радиото, което държеше в ръката си.
— Щом излезеш от външното пристанище, дай пълен напред – нареди Ал-Халифа от брега. – Ще се срещнем след час и половина.
— Тъй вярно – козирува капитанът.
Ал-Халифа пъхна малкия телефон обратно в предния си джоб и отново се загледа в електрическото табло в мазето на хотела.
— Сложи експлозивите тук – заповяда той на Ески и посочи към главния електропровод. – Щом се включи алармата и стане тъмно, ме чакай на долното стълбище, както се разбрахме.
Ески кимна и започна да закрепва експлозивите С-6 около алуминиевата тръба. Бъркаше в джоба си за жици и детонатори, когато Ал-Халифа излезе. След като прекоси подземния гараж, Ал-Халифа спря, отвори задната врата на един ван, погледна вътре, после я затвори и отново пресече паркинга.
Отвори вратата към аварийното стълбище и започна да се качва нагоре по етажите.
Щом стигна до етажа точно под апартамента на емира, той използва картата ключ и влезе в стаята, която беше наел на името на фалшива компания. Ал-Халифа погледна към леглото, което бе вдигнал до стената по-рано през деня. После провери странната на вид боядисана в червено машина, която се намираше на мястото му. Близо до тавана имаше циркуляр с диаметър метър и двайсет и диамантно острие. Изглеждаше като гигантска версия на инструмента, който един кълвач би използвал, за да пробие дупка в стената на къщичка за птици. Острието беше прикачено към вал от неръждаема стомана, задвижван от хидравлични бутала. Под вала имаше правоъгълна метална кутия, в нея се намираше дизеловият мотор. Под кутията на мотора имаше ос и колела с големина на автомобилни гуми, които позволяваха машината да бъде теглена, където е необходимо. Преносимо командно устройство със седемметров кабел даваше възможност за дистанционно управление.