Емирът, все още с вързани очи и запушена уста, просто кимна.
— Добре – рече Ал-Халифа, – тогава е време да се поразходим малко.
Завъртя ключа, изчака витлата да наберат достатъчно подемна сила. После дръпна лоста и вдигна кавазакито от снега. Щом хеликоптерът се издигна на три метра от земята, той отпусна контролния лост напред. Вертолетът се наклони напред, преодоля земното притегляне, издигна се във въздуха и после се отправи към морето. Като държеше хеликоптера ниско над земята, за да се слее с планините, Ал-Халифа погледна назад към Рейкявик.
— Следите свършват тук – рече Хорнсби, докато се взираше в снега през отворената врата на джипа.
Крабтри гледаше през страничния прозорец.
— Ето – посочи тя, – там е направена пътека.
Хорнсби погледна към тясната пъртина.
— Снегът е прекалено мек, ще затънем.
След като се обадиха на „Орегон“, откъдето набързо изпратиха Джоржд Адамс с хеликоптера „Робинсън“ на Корпорацията, Хорнсби и Крабтри тръгнаха пеша по пъртината. Откриха беемвето след десет минути. Докато Адамс прелетя над главите им, вече бяха разбрали какво е станало. Обадиха му се по радиото.
— Имаме разчистен от перки участък – докладва Хорнсби.
— Ще огледам за друг хеликоптер – отвърна Адамс. Адамс се отдалечи от Рейкявик, докато не му свърши горивото, но не видя друг хеликоптер. Емирът просто беше изчезнал, сякаш гигантска ръка го бе дръпнала от земята.
≈ 14 ≈
Кабрило караше през мрака. Фаровете отгоре на тиокола очертаваха едва-едва пътя през морето от белота.
След пет часа и на седемдесет километра северно от Кулусук нещата най-сетне бяха тръгнали в руслото. Шумовете от снегохода, които първоначално изглеждаха хаотични и неясни, сега бяха започнали да придобиват форма. Усещаше пулсирането на двигателя, рева на веригите, пъшкането на шасито и използваше звуците, за да направлява придвижването си напред. Звукът и вибрациите му даваха знак кога снегоходът се изкачва. Скърцането на веригите показваше върху каква повърхност се движи.
Кабрило беше станал едно с машината.
Двайсет минути по-рано снегоходът бе стъпил на огромната ледена шапка, която покриваше по-голяма част от Гренландия. Сега с помощта на картите и подробните бележки на Кембъл Кабрило насочваше тиокола през поредица от заледени долини. Ако всичко вървеше според плана, щеше да стигне до Моит Форел тъкмо навреме за закуска в Исландия. Щеше да открадне метеорита, да го натовари на снегохода, после да се върне обратно до Кулусук, където хеликоптерът на „Орегон“ трябваше да дойде да го прибере. След няколко дни щяха да получат хонорара си и всичко щеше да приключи.
Поне такъв беше планът му – отива, взима го и право у дома.
Кабрило усети как предният край олекна и дръпна лостовете назад точно навреме. Тиоколът се закова на място, след това бързо изрева на заден. Откакто беше напуснал Кулусук, пътуването беше вървяло гладко. Но безпощадната пустош рядко позволяваше такова безпрепятствено преминаване и ако Кабрило не беше спрял и дал назад, след няколко секунди заедно с тиокола щеше да се озове в широка пукнатина в леда.
Веднага щом се дръпна на безопасно разстояние, Кабрило навлече якето си и излезе от кабината. Протегна се и оправи светлините, мина отпред и надникна в бездната. Дебелата стена на ледника проблясваше в синьо и зелено под фаровете.
От ръба прецени, че пропастта е около четири метра широка. Нямаше начин да определи докъде стигаше цепнатината, преди да се стесни и затвори. Пристегна качулката на якето си, за да се предпази от виещия вятър. Още няколко метра и снегоходът щеше да пропадне в пукнатината и да се плъзне надолу, докато отворът не се стеснеше и машината не се заклещеше с кабината напред. Дори и да оцелееше при падането, имаше много голяма вероятност да остане затворен в кабината, без да може да излезе. Щеше да умре от студ, преди някой да го открие, още по-малко пък да тръгне да го спасява.
Мисълта го накара да изтръпне, върна се обратно, качи се в тиокола и погледна часовника. Беше пет сутринта, но навън продължаваше да е толкова тъмно, колкото и през цялата нощ. Разгледа картата, после взе пергела и измери разстоянието до Монт Форел. Оставаха четирийсет и пет километра – три часа път. Пресегна се към сателитния телефон и набра Кембъл. За негова изненада телефонът иззвъня само веднъж.
— Да – обади се Кембъл с ясен глас.
— Натъкнах се на пукнатина.
— Дай ми координатите от джипиеса – нареди му Кембъл.