[* Лейф Ериксон – норвежки изследовател, за който се смята, че пръв е достигнал бреговете на Северна Америка още в края на X век. – Б.пр.]
Гро Убиеца се обърна върху покрития с кожа нар и изплю козината от устата си.
Прокара ръка по мечата кожа и с изненада откри как в дланта му остана цяла топка косми. После погледна към сферата под играещата светлина на факлата, закачена на стената.
— Олаф – повика той юношата, който спеше близо до него, – време е да станем и да посрещнем деня.
Момчето се завъртя и се обърна към Гро. Очите му бяха червени и кръвясали, кожата му беше покрита с петна и се лющеше. Изкашля се леко, надигна се и погледна към по-възрастния мъж в мъждивата светлина. Косата на Гро капеше и лицето му имаше нездрав цвят.
— Гро – посочи Олаф, – носът ти.
Мъжът вдигна опакото на ръката към носа си и видя червената кръв. Все по-често носът му кървеше. Бръкна в устата си и напипа болния зъб. Зъбът остана в пръстите му. Хвърли го настрани и се изправи.
— Ще сваря плодовете – рече той.
Разрови огъня, добави още съчки от стопяващия се запас дърва, после извади торбата от тюленова кожа, в която държаха червените плодове, от които сутрин си варяха отвара. Излезе от пещерата и напълни очукания метален съд с вода от потока при близкия топящ се ледник, след това погледна резките, отбелязани върху стената отвън.
Още две-три и Ерик Червения трябваше да се появи.
Когато Гро се върна в пещерата, Олаф вече беше станал, беше си обул тънките кожени панталони, а ризата му стоеше на близката скала. Чешеше гърба си с пръчка, кожата му се лющеше на земята като първия лек снежец в началото на зимата. Щом сърбежът намаля, той навлече през глава кожената риза.
— Нещо става – рече Олаф. – С всеки изминал ден и двамата се разболяваме все повече и повече.
— Може да е от задушния въздух в пещерата – отвърна тихо Гро и постави съда върху огъня.
— Според мен е това – промълви Олаф и посочи сферата. – Мисля, че е прокълнато.
— Можем да се изнесем извън пещерата – предложи Гро – и да си опънем палатка.
— Ерик ни нареди да стоим вътре в пещерата. Страхувам се, че ако се върне и ни завари навън, ще изпитаме гнева му.
— Погледнах резките – рече Гро. – Трябва да се върне след три нощи – не повече.
— Ще се редуваме да бдим за завръщането му – тихо отвърна Олаф, – и бързо ще се приберем вътре, преди да ни е хванал.
Гро разбърка плодовете във врящата вода.
— Внезапна смърт или бавна болест – мисля, че е по-добре да избегнем това, което знаем, че ще стане, вместо да се тревожим за нещо, което я стане, я не стане.
— Още няколко дни – прошепна Олаф.
— Още няколко дни – съгласи се Гро, като бръкна с металния черпак в котлето. Напълни две метални чаши с отварата и подаде едната на момчето.
След още четири резки на входа на пещерата Ерик Червения се завърна.
— Имате раздираща кашлица – рече той, щом видя състоянието на двамата мъже. – Не искам да заразите останалите. Върнете се в селището, но останете в хижата от северния край.
На другата сутрин Олаф и Гро се отправиха на юг, но така и не стигнаха до дома.
Олаф си отиде първи, отслабналото му сърце просто не издържа и спря три дни след началото на похода. Участта на Гро не беше много по-различна. Когато вече не можеше да ходи, той си направи лагер. Косматите зверове дойдоха скоро след това. Онова, което не се изяде веднага, беше разпръснато от хищниците, докато накрая от Гро не остана нито следа.
След като видя как двамата му мъже изчезват в далечината, Ерик събра копачите, строителите и каменоделците, които бе довел със себе си от селището. Разчисти място в прахта на пода на пещерата и започна да рисува замисъла си с клечка.
Кроежът беше амбициозен, но дар от небесата не можеше да бъде подминат с лека ръка.
Същия ден първите работници започнаха да разучават пещерата. След известно време щяха да разберат, че тя се простира близо километър и половина навътре в планината и надолу температурата й все повече се повишава. В дълбините й откриха голямо езеро с питейна вода, сталактити висяха от тавана и сталагмити се издигаха от пода.
Отряди мъже бяха изпратени към брега да търсят дълги трупи, донесени от морето, за да сковат стълби нагоре и надолу из коридорите, докато другите дълбаеха стъпала в скалите. Сложни врати бяха измайсторени от скални късове, които се въртяха върху точно пресметнати панти, за да скрият нещото от онези, които щяха да пожелаят да се възползват от силата му. Издълбани бяха руни и изваяни статуи от камъка, а от няколкото отвора, през които в пещерата влизаше свеж въздух, струеше светлина. Ерик надзираваше работата от селището на брега. Рядко идваше в пещерата, оставяше провидението да го напътства.