Взе радиото и уведоми екипажа на „Акбар“, че скоро ще се върне на борда. Щом стигнел до яхтата, щели да се отправят към Лондон и да довършат мисията си. Гневът на правоверните скоро щял да се разрази.
След това щеше да се оправи с емира и да свали правителството на Катар.
— Кажи ми добри новини – помоли Кабрило, обръщайки се с гръб към все по-силно вилнеещите ветрове.
— Засякохме „Акбар“ на радара – съобщи Ханли. – На няколко часа път сме. Планирам нападение, за да спасим нашия човек.
Кабрило гледаше силата на сигнала върху телефона. Премести се, за да има по-добра връзка.
— Аз съм на мястото, където е свален еурокоптера – каза той. – Беше улучен във въздуха от тайнствения хеликоптер. Пилотът и пътникът са мъртви, а метеорита го няма никъде.
— Сигурен ли си? – изуми се Ханли.
— Абсолютно. Имаше единични следи, които идваха от известно разстояние. Проследих ги и стигнах до дирите в снега, оставени от другия хеликоптер. Който е свалил еурокоптера, сега има метеорита.
— Ще накарам Стоун да се опита да засече хеликоптера на радара – реши Ханли. – Не може да се е отдалечил много. Ако е военен хеликоптер, ще претърсим най-много в радиус от петстотин километра. Понеже не може да презареди, той е в радиус от двеста и осемдесет километра от мястото, където се намираш ти.
— Кажи на Стоун да опита и още нещо – нареди Кабрило. – Успях да поръся метеорита, преди да го откраднат.
„Поръсвам“ беше жаргонен израз. Корпорацията го използваше за микроскопичните следящи устройства, които Кабрило беше пръснал върху сферата в мрака. Нетренираното око щеше да ги вземе за прашец, но те излъчваха сигнал, който можеше да бъде уловен от електронните съоръжения на „Орегон“.
— Дявол да го вземе, много си добър! – възхити се Ханли.
— Все пак не достатъчно, щом друг ни отмъкна плячката.
— Ще я проследим – успокои го Ханли.
— Обади ми се, когато разбереш нещо.
След като прекъсна разговора, Кабрило започна да си пробива път през снега обратно към пещерата.
На осемдесет мили разстояние сцената на борда на моторната яхта „Фри Ентърпрайз“, неуловима за радарите на „Акбар“, беше доста по-сдържана. Мъжете на нея бяха надъхани до крайност, която можеше да съперничи с тази на мюсюлманите на „Акбар“ – но просто бяха по-добре обучени и несвикнали да излагат на показ емоциите си. Всички бяха бели, над един и осемдесет високи и в отлична форма. Всички до един бяха служили в американската армия под една или друга форма. Всички до един имаха лични подбуди да приемат задачата. Всеки един беше готов да умре за каузата.
Скот Томпсън, командирът на екипажа на „Феи Ентърпрайз“, беше в кабината на щурвала и чакаше обаждане. Веднага след него щяха да извършат нападението. Западът и Изтокът тайно щяха да се сблъскат.
„Фри Ентърпрайз“ се носеше на юг през гъстата мъгла. През последния час корабът беше заобиколил три айсберга, върховете им се простираха поне на площ от четири квадратни километра. Малките бяха прекалено много, за да си струват броенето, и подскачаха из океана като кубчета лед във висока стъклена чаша. Навън беше зверски студено и вятърът се усилваше.
— В пълна бойна готовност – нареди капитанът.
Високо върху огромната мачта на „Фри Ентърпрайз“ електронно устройство започна да улавя сигнали от радарите на други плавателни средства. После ги препредаваше с различна честота. Без постоянно връщане на сигнала останалите корабни радари не можеха да засекат „Фри Ентърпрайз“.
Корабът се беше превърнал в невидим призрак върху черните бурни вълни.
Висок, късо подстриган мъж влезе в капитанската кабина.
— Току-що приключих с проверката на всички данни – докладва той. – Предполагаме, че Хюс е мъртъв.
— Тогава има голяма вероятност този, който е преследвал Хюс, да е взел метеорита – заключи капитанът.
— Шефът е засякъл хеликоптера с помощта на една от космическите си компании в Лас Вегас.
— И накъде отива хеликоптерът? – попита капитанът.
— Това е най-хубавата част – отвърна мъжът, – право към набелязаната от нас мишена.
— Звучи така, сякаш ще можем да ударим с един куршум два заека – усмихна се леко капитанът.
— Абсолютно.