Адамс беше отличен пилот, но все по-сгъстяващият се мрак и вятърът накараха ръцете му да се изпотят. Откакто беше напуснал „Орегон“, летеше само на уреди. Изтри длани в гащеризона си, намали отоплението и огледа внимателно навигационния екран.
При сегашната си скорост трябваше да премине над бреговата линия след две минути. Увеличи височината, за да може да види началото на планинската верига, и отново се втренчи в уредите.
При липсата на видимост все едно се разхождаше с хартиена торба върху главата.
Кабрило не беше сигурен дали Акерман е жив.
От време на време усещаше нещо като слаб пулс, но раната беше престанала да кърви – а това беше лош признак. Акерман не беше трепнал с нито един мускул, откакто Кабрило се беше върнал в пещерата. Очите му бяха затворени, а клепачите – неподвижни. Изправи го, така че раната да е под сърцето му, и после го покри със спалния чувал. Не можеше да направи нищо повече за него.
Тогава телефонът звънна.
— Сигналът от метеорита води право към „Акбар“ – докладва Ханли.
— Ал-Халифа – изръмжа Кабрило. – Чудя се как е разбрал за метеорита.
— Предупредих Овърхолт, че от „Ешелон“ изтича информация – изтъкна Ханли, – това е единственият начин.
— Значи групировката „Хамади“ се опитва да направи мръсна бомба – продължи със заключенията Кабрило – но това не обяснява кои бяха първите крадци.
— Не можахме да открием никаква информация за пътника – каза Ханли, – но предполагам, че е някой, който е работил с Ал-Халифа, ала не са се разбрали.
Кабрило се замисли за миг. Беше вероятно обяснение – може би единственото, което имаше смисъл – въпреки това нещо го човъркаше отвътре.
— Предполагам, че ще разберем, когато вземем метеорита и освободим емира.
— Това е планът – съгласи се Ханли.
— Тогава всичко ще приключи – добави Кабрило.
— Чисто като по конец.
Нито Кабрило, нито Ханли подозираха, че развръзката ще дойде едва след няколко дни.
— Накарай Хъксли да ми се обади помоли го Кабрило. – Имам нужда от лекарски съвет.
— Веднага – отвърна Ханли и затвори.
На борда на „Акбар“ мощни светлини очертаваха площадката за кацане.
Отстрани двама араби наблюдаваха как Ал-Халифа се изравнява с опашката, спуска се и се приземява. Щом шините на хеликоптера докоснаха палубата, двамата се спуснаха под въртящото се витло и ги закопчаха здраво.
Витлото забави ход, когато Ал-Халифа дръпна спирачката, и щом спря окончателно, той слезе и заобиколи от другата страна. С кутията в ръце се запъти към вратата на големия салон и изчака да му отворят.
Влезе вътре, приближи се до дългата маса и постави кутията отгоре.
Когато махна заключалката и вдигна капака, терористите се скупчиха и мълчаливо се загледаха в сферата. Ал-Халифа бръкна вътре, сграбчи тежкото кълбо и го вдигна над главата си.
— Още един милион мъртви неверници – извика въодушевено – и Лондон в руини!
— Слава на Аллах! – ревнаха терористите.
— Една миля право напред – рече капитанът на „Фри Ентърпрайз“, – движим се с петнайсет възела.
Общо девет души, облечени в черни непромокаеми костюми, се бяха събрали в кабината на щурвала. Мъжете бяха въоръжени с пушки, преметнати през рамо, пистолети и гранати.
„Фри Ентърпрайз“ стоеше напълно неподвижно във водата. Огромна черна бронирана надуваема лодка висеше отстрани на борда на задната палуба. На носа и кърмата й имаше монтирани петдесетмилиметрови картечници. Към здравото дъно от фибростъкло бе прикрепен мощен бензинов двигател.
Лодката изчезна през борда и се стовари с плясък върху водата.
— Атакуваме откъм кърмата – инструктира командирът, – обезвреждаме мишените, взимаме метеорита и се махаме. Всички да са обратно в лодката след пет минути максимум.
— Ще има ли наши? – попита един от мъжете.
— Един – отвърна командирът и им подаде снимка.
— Какво да правим с него?
— Защитаваме го, ако можем, но не и с цената на живота си.
— Оставяме го на яхтата ли?
— На нас не ни трябва – сви рамене командирът, – сега да вървим.
Мъжете се изнизаха от кабината и се отправиха към задната палуба. Заслизаха един по един по стълбите, вградени в корпуса, към малка платформа. Там беше завързана надуваемата лодка и се поклащаше. Щом мъжете се качиха в нея, един от тях застана зад руля, запали двигателя и лодката се отдалечи от „Фри Ентърпрайз“.
При скорост от петдесет и пет възела на лодката не й отне много време да достигне до „Акбар“.
Щом докосна задницата на яхтата, мъжът, който управляваше надуваемата лодка, я задържа до платформата за плуване на движещата се с пълен ход „Акбар“, прилагайки страхотна сила. Останалите стъпиха върху платформата, а надуваемата лодка се отдръпна на малко разстояние и продължи да се движи успоредно с яхтата. Осмината бавно се прокраднаха на горната палуба.