Пленникът в каютата на „Акбар“ беше успял да освободи ръцете си, ала не и краката. Придвижи се с подскоци до тоалетната, изпразни мехура си и седна отново на леглото, като омота ръцете си с въжето. Ако някой скоро не дойдеше да го освободи, щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце. Гладен беше, а огладнееше ли, луд ставаше.
Когато мъжете от „Фри Ентърпрайз“ се пръснаха из „Акбар“, а палубата се чуха единствено тихите стъпки на кубинки, покрити с филцови стъпенки. След няколко секунди из яхтата се разнесе тихо пукане като от печене на пуканки. То беше последвано от глухия звук на тела, които падат по палубата.
След още няколко секунди вратата на кабината се отвори и един мъж с черна качулка освети лицето на пленника с фенерчето си. Мъжът с качулката го погледна още веднъж, свери със снимката, която държеше в ръката си, и после затвори вратата. Пленникът започна да дърпа лепенките, които покриваха лицето му.
„Акбар“ забави ход, после спря.
Четирима от мъжете бързо пренесоха телата на терористите, започвайки с водача им, и ги хвърлиха през борда, докато другата половина от отряда почисти кръвта. Четири минути и четирийсет секунди след като бяха стъпили на борда на „Акбар“, те се изнизаха отново от платформата за плуване.
Командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“ внимателно постави една кутия на кърмата на надуваемата лодка и мъжете се качиха един по един на борда й. Рулевият запали мотора и черната лодка бързо се понесе по вълните към кораба-майка.
Превземането на „Акбар” беше отнело по-малко време, отколкото приготвянето на замразена пица.
Щом отрядът се върна обратно на борда и надуваемата лодка беше издърпана от водата, „Фри Ентърпрайз” се изравни с „Акбар“. Мъглата се беше вдигнала малко и светлините на яхтата проблясваха в черните води на океана. „Акбар” се поклащаше на едно място като лодка, закотвена край някой риф. С единствената разлика, че тук водата беше прекалено студена за гмуркане – пък и на борда беостанал само един човек, който можеше да влезе в играта.
„Фри Ентърпрайз” задмина „Акбар”, след което капитанът постепенно увеличи скоростта.
≈ 18 ≈
Адамс покръжи с хеликоптера над Монт Форел, после пусна предупредителен сигнал по звуковата уредба. Изчака няколко минути и видя искряща зелена светлина долу. Прелетя краткото разстояние до светлината и отново пусна предупредителен сигнал, за да накара Кабрило да се дръпне от площадката за кацане, след което приземи хеликоптера върху снега. След като витлото на ротора престана да се върти, той слезе.
— Господин председател – каза, когато Кабрило се приближи, – радвам се, че те открих. Тъмно е като в рог.
— Всички ли се измъкнаха невредими от Исландия?
— Всичко мина съгласно плана – потвърди Адамс.
— Това е добре – кимна Кабрило. – Как сме с теглото?
С нас двамата и горивото, пак ни остават стотина килограма. Защо питаш?
— Имаме още един пасажер – рече Кабрило.
— Кой?
— Прострелян цивилен – поясни Кабрило. – Мисля, че просто се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент.
— Жив или мъртъв?
— Не съм сигурен, но не наглежда добре – отвърна Кабрило, като посочи към входа на пещерата. – Влез вътре и го донеси до хеликоптера. Аз ще преместя снегохода и ще започна да пълня с гориво.
Адамс кимна и тръгна нагоре по билото. На входа спря и погледна на север. На хоризонта сини и зелени светлини проблясваха и играеха подобно на тънки ивици плат, осветени от танцуваща светлина. Плазмата, от която се състоеше северното сияние, представляваше зрелищна гледка и Адамс потръпна от свръхестествената сцена.
Врътна се на пети и влезе и пещерата.
Кабрило се качи на снегохода и го подкара към хеликоптера. С помощта на ръчната помпа започна да прехвърля горивото и допълнителния резервоар. Тъкмо беше заредил и втория резервоар на вертолета, когато Адамс се появи в мрака, метнал на рамо Акерман както си беше със спалния чувал. Внимателно сложи археолога на задната седалка, закопча го с колана и заобиколи от страната на Кабрило.
— Имам няколко шишета с добавки, които трябва да се сипят – рече той.