— Значи от самото начало сте планирали да бъде отвлечен двойник на емира? – попита Адамс.
— Не – отвърна Кабрило, – мислехме, че ще успеем да спипаме Ал-Халифа, преди да извърши опита за отвличане. Хубавото беше, че бяхме сигурни в нежеланието му да убива емира – иска само да абдикира от трона в полза на клана Ал-Халифа. Нашият човек щеше да е в безопасност като крава на вегетарианска сбирка, стига да не откриеха, че е двойник.
Кабрило налапа още една трета от сандвича.
— Мога ли да попитам нещо? – обади се Адамс.
— Разбира се – рече Кабрило, като натъпка и последната хапка от сандвича в устата си и се пресегна към кафето.
— Какво, по дяволите, правиш в Гренландия и кой по-точно е мъжът, дето бере душа на задната седалка на хеликоптера ми?
— Ал-Халифа и хората му заминаха – заобяснява Мърфи. – Доколкото виждам, аз съм единственият, останал на борда.
— Няма никаква логика – изтъкна Ханли. – Хеликоптерът още на борда ли е?
— Видях го, стоеше си на задната палуба – каза Мърфи.
— И обиколи цялата яхта?
— Да. Все едно никога не ги е имало.
— Чакай малко – рече Ханли и се обърна към Стоун.
— Трийсет и осем минути, сър – отговори Стоун на незададения въпрос.
— Мърф – продължи Ханли, – ще сме при теб след половин час. Виж какво можеш да изровиш, докато дойдем.
— Разбрано – отвърна Мърф.
— Идваме след малко и ще разберем каква е тази работа.
— Получих обаждане от връзката ни в ЦРУ – отговори Кабрило. – Докато сме били в Рейкявик, от „Ешелон“ са засекли електронно съобщение, в което е ставало дума за метеорит, съставен от иридий. От ЦРУ се притесняваха да не попадне в неподходящи ръце, затова ме помолиха да литна и да се погрижа за него. Този господин – додаде той и махна назад – го е открил.
— Изровил го е от пещерата?
— Не точно. Нямаше време да обиколиш и да разгледаш. Има голямо светилище, построено в галерия над тази, в която си бил ти – и то много изкусно. Някой явно е изкопал метеорита и го е сметнал за религиозна или свещена находка. Мъжът отзад е археолог, разбрал е за това и е открил къде се намира.
Адамс нагласи лостовете на таблото, след това заговори в микрофона на слушалките.
— „Орегон“, тук едно. На двайсет минути сме.
След като получи отговор от Стоун от командната зала, продължи:
— Цялата работа изглежда много странна. Дори и метеоритът да има историческа ценност, не мисля, че археолозите ще тръгнат да се избиват заради него. Сигурно си мечтаят да го направят, но никога не съм чувал за подобен инцидент.
— В момента – каза Кабрило – ми изглежда така, сякаш Ал-Халифа и групировката „Хамади“ са засекли имейла и са откраднали метеорита от иридий. Сигурно искат да направят „мръсна бомба“ от него.
— Ако е така – заключи Адамс, – значи вече трябва да разполагат с някакъв вид действаща бомба, за да го използват за катализатор. С други думи, имат гориво, но нямат заряд.
— И аз си мислех същото.
— Значи, след като нашият отряд открие метеорита, трябва да намерим и бомбата майка.
— Щом заловим Ал-Халифа, ще го накараме да каже къде се намира оръжието. После може да бъде изпратен отряд да го обезвреди и приключваме. Кабрило още не знаеше, но Ал-Халифа беше на дъното на океана. Близо до няколко геотермални извора.
≈ 19 ≈
Томас Дуайър беше име, което звучеше сериозно и респектиращо. Дори титлата на Дуайър – специалист по теоретична физика, караше човек да си представя академик с лула в уста. Учена глава и човек, чийто живот е подчинен на строги правила. Нищо подобно.
Дуайър беше капитан на отбора си по дартс в кварталната кръчма, участваше в ралита през почивните дни и преследваше свободни жени с хъс, който четирийсетте му години не бяха намалили. Имаше известна прилика с актьора Джеф Голдблум, обличаше се повече като филмов продуцент, отколкото като учен, и изчиташе близо двайсет вестника и списания на ден. Беше умен, изобретателен и смел и беше толкова в час с последните събития и модни тенденции, колкото някой моден експерт.
Длъжността му обаче сочеше нещо много по-сериозно. На визитната му картичка пишеше: „ЦРУ, Томас У. Дуайър (Технически отдел) – старши специалист по теоретични приложения“. Дуайър беше шпионин учен.
В момента Дуайър висеше с главата надолу от специални обувки, прикрепени за лост, закачен на касата на вратата, която водеше към вътрешния му кабинет. Опъваше си гърба и мислеше.