Мъжете идваха, работеха, разболяваха се и умираха само за да бъдат заменени с нови.
Когато пещерата беше завършена, Ерик беше погубил една десета от хората си и поселището никога повече нямаше да се съвземе. Само веднъж синът му Лейф видя величествения градеж.
Ерик нареди входът да бъде запечатан и нещото беше оставено на тези, които щяха да дойдат.
ПЪРВА ЧАСТ
≈ 1 ≈
Лейтенант Крис Хънт рядко говореше за миналото си, но мъжете, с които служеше, се бяха досетили за някои неща от държанието му. Първото беше, че Хънт не е израснал в някое затънтено селце и не използва армията, за да види свят. Той беше от Южна Калифорния. И ако го натиснеха, Хънт сам щеше да си признае, че е израснал в околностите на Лос Анжелис, без обаче да разкрие, че всъщност е отгледан в Бевърли Хилс. Също така беше ясно, че Хънт е командир по рождение – не покровителстваше никого, нито се правеше на нещо повече, но не скриваше и факта, че е способен и умен.
Третото нещо мъжете откриха днес.
Мразовит вятър духаше от планините в афганската долина, където взводът под командването на Хънт бе опънал лагера си. Хънт и още трима войници се бореха с една палатка, която искаха да сгънат и приберат. Докато събираха краищата надълго, сержант Том Агнес реши да попита дали е верен слухът, който беше чул. Хънт му подаде края на палатката, за да може да я сгънат наполовина.
— Сър – рече Агнес, – говори се, че сте завършили университета „Йейл“ – вярно ли е?
Всички мъже носеха тъмни ски маски, но Агнес беше достатъчно близо, за да види очите на командира. Искрица на изненада пламна бързо, после изгасна в примирение. Хънт се усмихна.
— А – отвърна тихо той, – разбрал си ужасната ми тайна.
Агнес кимна и сгъна палатката на две.
— „Йейл“ не е точно армейски пункт за набиране на войници.
— Джордж Буш е учил там – изтъкна Хънт. – Бил е военноморски пилот.
— Мислех, че е служил в Националната гвардия – обади се Хесус Херера, който поемаше палатката от Агнес.
— Джордж Буш-старши – поясни Хънт. – Нашият президент също е завършил „Йейл“, и да, бил е пилот на самолет в Националната гвардия.
— „Йейл“ – промърмори Агнес. – Ако нямаш нищо против, че питам, как се озова тук?
Хънт изтръска снега от ръкавиците си.
— Записах се доброволец – каза той. – Също като теб.
Агнес кимна.
— Давайте да приключим с развалянето на лагера – подкани Хънт и посочи към близката планина – и да се отправим натам, за да открием копелето, което нападна Съединените щати.
— Да, сър – отвърнаха мъжете в един глас.
Десет минути по-късно, с двайсет и пет килограмови раници на гърбовете, започнаха да изкачват планината.
В град, който изобилстваше от красиви жени, на четирийсет и девет години Мишел Хънт все още караше мъжете да извръщат глави. Висока, със светло кестенява коса и синкаво зеленикави очи, тя беше благословена с фигура, която не изискваше нито постоянни диети, вито безкрайни упражнения, за да изглежда стройна. Устните й бяха сочни, а зъбите – равни, но очите й като на кошута и безупречната й кожа правеха най-силно впечатление. Беше красива жена, но красивите жени са толкова често срещано явление в Южна Калифорния, колкото слънцето и земетресенията.
Това, което привличаше хората към Мишел, не се създаваше с хирургически скалпел, заглаждаше с дрехи или маникюр или добиваше с амбиция или промяна. Мишел притежаваше нещо, което караше и мъжете, и жените да я харесват и да се тълпят около нея – тя беше щастлива, доволна и ведра. Мишел Хънт беше себе си. И хората се рояха наоколо й като пчели над разцъфнало цвете.
— Сам – каза тя на бояджията, който тъкмо довършваше стените в художествената й галерия, – вършиш толкова хубава работа.
Сам беше на трийсет и осем години и се изчерви.
— Само най-доброто за вас, госпожо Хънт – отвърна той.
Сам беше боядисвал галерията й и когато я отвори преди пет години, както и къщата й в Бевърли Хилс, вилата край езерото Тахо и сега повторно боядисваше тук. И всеки път тя го караше да се чувства оценен и талантлив.
— Искаш ли бутилка вода, или кока-кола, или нещо друго? – попита тя.
— Нищо не искам, благодаря.