Выбрать главу

— Добре – въздъхна Овърхолт, – спокойно мога да кажа, че ми развалихте сутринта.

В командната зала на „Орегон“ Ерик Стоун вни­мателно наблюдаваше монитора. Засечеше ли ме­теорита, той сякаш се преместваше. Като използва всички различни местоположения, Стоун се опита да ги векторизира в една точка. Зададе още някол­ко команди върху компютърната клавиатура и пог­ледна към друг екран. Стоун използваше наето от Корпорацията пространство върху търговски са­телит.

Изображението изпълни монитора, но морето беше скрито от гъста облачна покривка.

— Шефе – обърна се той към Кабрило, – трябва ни снимка от КН-30. Облаците са много гъсти.

КН-30 беше последният свръхсекретен сателит на Министерство на отбраната. Можеше да наднича през облаците, дори и в самата вода. Стоун така и не успя да проникне в системата, въпреки многократ­ните си опити.

— Ще помоля Овърхолт следващия път, когато се чуем – отвърна Кабрило. – Може той да успее да убе­ди Националната разузнавателна служба да му даде време. Добра работа, Стоун.

Ханли гледаше втренчено картата със следите на друг монитор. „Орегон“ летеше през вълните, но дру­гият плавателен съд имаше голяма преднина.

— Можем да ги хванем преди Шотландия, ако запа­зят сегашната си скорост.

Кабрило погледна монитора.

— Според мен са поели курс към Фарьорските острови.

— В такъв случай – рече Ханли – ще стигнат до пристанището, преди да успеем да ги хванем.

Кабрило кимна и се замисли.

— Какво е местоположението на самолетите ни? Ханли отвори карта на света върху екрана.

— Вашингтон, Дубай, Кейптаун, Париж.

— Кой самолет е в Париж?

— „Челинджър “ 604 – отвърна Ханли.

— Насочи го към Абърдийн, Шотландия – нареди Кабрило. – Пистата на летището на Фарьорските ос­трови не е достатъчно дълга, за да го поеме, Абър­дийн е другият най-близък град. Накарай да го заре­дят с гориво и да бъде в готовност, ако ни дотрябва.

Ханли кимна и отиде до един от компютрите, за да вкара заповедите. Вратата към командната зала се от­вори и вътре влезе Майкъл Холпърт. Държеше кафяв хартиен плик в ръцете си. Запъти се към кафе-маши­ната, наля си една чаша и се приближи до Кабрило.

— Господин председател – рече той изтощено, – пре­рових цялата база данни. Няма терорист, нито други престъпни елементи с прозвището Призрака.

— Откри ли нещо?

— Един холивудски актьор, който се представя за поддръжник на тъмната страна, един писател на кни­ги за вампири и един индустриалец, плюс 4382 раз­лични имейла.

— Актьорът и писателят определено са аут – отсъ­ди Кабрило. – Всички, които познавам, са прекалено глупави да организират дори един обяд, камо ли ата­ка на терористичен кораб. Кой е индустриалецът?

— Някой си Халифакс Хикман – прочете от папка­та Холпърт, – супербогаташ от типа на Хауърд Хюс, с широк спектър от бизнес интереси.

— Намери ми всичко, което можеш, за него – запо­вяда Кабрило. – Искам да знам всичко – от цвета на бельото му нататък.

— Разбрано – потвърди Холпърт и отново излезе от командната зала.

Щяха да минат дванайсет часа, преди Холпърт да напусне кабинета си.

И когато го направеше, Корпорацията щеше да знае много повече, отколкото знаеше сега.

Ако Ти Ди Дуайър кажеше, че не се притеснява, щеше да излъже.

Групата, която се беше събрала около заседателна­та маса, се състоеше от носители на синя панделка в националната надпревара на силите. Голяма част от тях се появяваха всяка вечер по новините и повечето бяха известни на всеки, който не живееше в пещера.

Събралите се люде бяха правителствени служите­ли, държавният секретар, президентът и съветници­те му, неколцина четиризвездни генерали и шефове на разузнаването. Когато дойде ред на Овърхолт да говори, той направи кратък обзор на положението, след което представи Дуайър и го остави да отговаря на въпросите.

Първият въпрос дойде от най-големия играч.

— Вероятността някога потвърждавана ли е лабораторно? – попита президентът.

— Смята се, че изотопи на хелия са били открити във фулерени, намерени в отломки от метеоритния кратер в Северна Аризона, както и под водата на подобно място близо до Канкун, Мексико. Проучвания обаче са провеждани от университетски лаборатории и резултатите не са съвсем убедителни.

— Значи всичко това е теория – рече държавният секретар, – не твърда наука.

— Господин секретар – изтъкна Дуайър, – цялата тази област е още нова. В нея се работи от 1996-а, ко­гато тримата мъже, откривателите на фулерените, бяха наградени с Нобелова награда. Оттогава, пора­ди ограниченото финансиране, тази сфера се развива основно от корпорации с цел търговско приложение.