Тъкмо в този миг асистентката й се провикна от предната част на галерията, че я търсят по телефона, и тя се усмихна, махна му и се отдалечи.
— Това се казва дама – прошепна тихо Сам, – истинска дама.
Когато стигна до предната част на галерията – бюрото й гледаше към Родео Драйв, – Мишел забеляза, че един от художниците, които представяше, влиза през входната врата. И тук приветливостта щедро й се беше отплатила – художниците са капризно и темпераментно племе, но протежетата на Мишел я обожаваха и рядко сменяха галерията. Това, плюс фактът, че беше започнала бизнеса си с достатъчно начален капитал, допринесе много за успеха и в годините.
— Сигурна бях, че днес ще е хубав ден – каза тя на брадатия мъж. – Не знаех само, че ще е такъв, защото любимият ми художник, ще се отбие да ме види.
Мъжът се усмихна.
— Само да се обадя по телефона – продължи тя – и ще си поговорим.
Помощничката й придружи художника до мястото за срещи с дивани и бар от едната страна. Докато Мишел се плъзгаше на стола си и вдигаше телефона, помощничката й попита художника какво ще пие и след няколко секунди започна да слага смляното кафе в машината, за да му пусне капучино.
— Мишел Хънт.
— Аз съм – каза един дрезгав глас.
Гласът нямаше нужда от представяне. Беше й завъртял главата, когато беше само на двайсет и една, току-що пристигнала от Минесота в Южна Калифорния в търсене на нов живот, пълен със забавления и слънце, през 80-те. След връзка на пресекулки, наложена както от невъзможността му да се обвърже, така и от честите отсъствия заради работата му, тя му беше родила син на двайсет и четири. И макар че името му така и не се появи върху акта за раждане – нито двамата живяха действително заедно преди или след това, – си останаха близки. Толкова близки, колкото мъжът изобщо позволяваше на някого да се приближи.
— Как си? – попита тя.
— Добре съм.
— Къде си?
Стандартен въпрос, който му задаваше, за да разчупи леда. През годините отговорът беше варирал от Осака до Перу, Париж, Таити.
— Чакай малко – каза спокойно мъжът. Загледа се в движещата се карта на предната стена до пилотската кабина на самолета си. – На хиляда мили от Хонолулу, на път към Ванкувър, Британска Колумбия.
— На ски ли отиваш? – попита тя. Обичаха да ходят на ски двамата.
— Строя небостъргач – отвърна той.
— Все се захващаш с нещо.
— Така е – потвърди той. – Мишел, обаждам се, защото чух, че нашето момче е било изпратено в Авганистан – добави тихо.
Мишел не знаеше – разпределението беше тайна и Крис не можеше да й каже къде отива.
— Мили боже! – възкликна тя. – Това не е на добро.
— Точно това си помислих, че ще кажеш.
— Как разбра? – поинтересува се Мишел. – Винаги съм се удивлявала на способността ти да измъкваш информация.
— Не съм магьосник – засмя се мъжът. – Но пък имам в джоба си толкова много сенатори и политици, че трябва да си купя по-широки панталони.
— Знаеш ли как върви?
— Май мисията се е оказала по-трудна, отколкото е очаквал президентът – заразказва той. – Крис явно ръководи преследвачески отряд, който има за цел да открие лошите. Ограничен контакт засега – но според моите източници е гадна и мръсна работа. Не се учудвай, ако не ти се обади известно време.
— Страхувам се за него – сподели Мишел.
— Искаш ли да уредя нещата? – попита мъжът. – Да накарам да го отзоват и да го върнат обратно?
— Мислех, че той те накара да обещаеш никога да не го правиш.
— Така е – призна мъжът.
— Тогава недей.
— Ще ти се обадя пак, когато разбера повече.
— Ще идваш ли скоро насам? – попита Мишел.
— Ще ти се обадя, ако идвам – отговори мъжът. – Трябва да затварям, по сателитната линия има смущения. Сигурно са слънчеви петна.
— Моли се момчето ни да остане невредимо – въздъхна тя.
— Мога да направя нещо повече – каза той и разговорът приключи.
Мишел постави слушалката на вилката и се облегна назад. Бившият й не беше от хората, които показваха тревога или страх. Въпреки това загрижеността за сина му беше доловима и искрена. Можеше само да се надява, че тревогата му е напразна и че Крис скоро ще се прибере у дома.
Стана от бюрото и се отправи към художника.
— Кажи ми, че ми носиш нещо хубаво – усмихна му се спокойно тя.
— Навън, във вана – засуети се художникът, мисля, че ще го харесаш.
Четири часа след изгрев-слънце, триста и петдесет метра по-високо нагоре по билото от лагера, в които бяха прекарали нощта, взводът на Хънт срещна решителен враг. Огънят дойде от изток, от ред пещери точно над главите им. И започна изведнъж. Пушечни изстрели, ръчни противотанкови гранати, минохвъргачки, картечен огън заваля надолу. Врагът взриви планината, за да предизвика свлачища, и скалите се затъркаляха надолу; бяха минирали мястото, където войниците на Хънт потърсиха убежище.