Выбрать главу

— Благодаря, че се съгласихте да помогнете – рече Дуайър.

— За бога, човек не може да откаже на молбата на президента на Съединените щати. Радвам се, че мога да бъда полезен.

Мъжът се върна до пикала, бръкна в багажника и извади няколко ръчни инструмента и една кофа, след което подаде на Дуайър една лопата. Посочи му към ръба.

— Мисля, че това, което търсите, е тук, отгоре.

Покатериха се по ръба, който ограждаше кратера и се спуснаха двайсетина метра по-надолу. Темпера­турата забележимо се покачваше, докато слизаха.

Мъжът с каубойската шапка спря.

— Това е далечният край на кратера – отбеляза той и изтри чело с кърпата на врата си. – Тук винаги съм намирал най-големите парчета.

Дуайър се огледа наоколо, намери подходящо мяс­то и започна да копае.

По времето, когато Дуайър започваше да копае в Аризона, на борда на „Орегон“, в морето до Исландия, беше значително по-студено. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше разпечатка от компютъ­ра. Холпърт се беше трудил здраво часове наред и очите му пареха от взиране в компютърния екран. Вкара няколко команди, вдигна заданието си и се зачете отново в бележките на Кабрило.

Погледна пак разпечатката, събра записките си и се запъти към командната зала.

— Ричард – казваше Ханли, когато Холпърт влезе, – зареди гълфстрийма, нека да чака в готовност. Ще ти се обадя веднага щом ни потрябваш.

Затвори телефона и се обърна към Холпърт.

— Да разбирам ли, че си открил нещо?

Холпърт му подаде документа и той бързо го про­чете.

— Може да е важно – промълви, – може и да не е. Хикман е дарил огромна сума на университета, но може би има навик да прави подобни жестове.

— Проверих – отвърна Холпърт, – така е. И всички­те дарения са за археология.

— Интересно – прехапа устна Ханли.

— Плюс това, което археологът каза, преди да умре – добави Холпърт, – „купува и плаща за университета“.

— Разбирам накъде биеш – каза Ханли, – още пове­че че и на мен ми се стори странно защо Акерман е пуснал имейл първо на Хикман. Изобщо не си е нап­равил труда да се свърже с декана на катедрата си и да му съобщи за откритието.

— Може би Хикман и Акерман са го замислили за­едно – предположи Холпърт, – за да е сигурен архео­логът, че той ще грабне славата, ако открие нещо, а не шефът му в университета.

— Това не обяснява откъде Хикман е бил сигурен, че Акерман изобщо ще намери нещо – възрази Ханли, – нито пък, че ще се окаже метеорит, съставен от иридий.

— Може в началото участието на Хикман да е било с алтруистични подбуди – бавно заговори Холпърт. – Акерман го е убедил и Хикман е проявил интерес към Ерик Червения, затова решил да финансира експеди­цията. После, когато е бил открит метеоритът, видял предоставилата му се възможност.

— Дори не сме сигурни, че Хикман е замесен – усъм­ни се Ханли, – но ако е, какво може да накара един богат мъж да убива и да рискува всичко, което има?

— Винаги е едно от двете – отвърна Холпърт, – лю­бов или пари.

Очертанията на Фарьорските острови тъкмо изп­луваха от мъглата, когато Ханли се свърза с Кабрило в хеликоптера и обясни какво е открил Холпърт.

— По дяволите! – възкликна Кабрило. – Това съвсем обръща нещата. Какво мислиш?

— Предлагам да проверим – отвърна Ханли.

Островите започнаха да се увеличават през предното стъкло.

— Дик пристигна ли в Лондон? – попита Кабрило.

— Тъкмо говорих с него преди няколко минути докладва Ханли. – Джетът е зареден, отиде на хотел и чака да му се обадим.

— И челинджърът е в готовност в Абърдийн?

— На земята, зареден и чака.

— Тогава се обади на Труит и екипа му, нека отле­тят до Лас Вегас и да видят какво могат да открият за Хикман.

— Великите умове мислят еднакво – засмя се Ханли.

През стъклото на хеликоптера вече се виждаше пристанището, когато Кабрило приключи с разговора и се обърна към Адамс.

— Да се приземяваме, стари приятелю.

Адамс кимна и започна да се спуска.

„Фри Ентърпрайз“ стигна до вълнолома, намали ход и спря. Малка открита рибарска лодка, задвижвана от външен мотор с двеста и петдесет конски сили, се приб­лижи към кораба. Като стигна до стълбите, които се спускаха до морското равнище, капитанът й забави, поч­ти спря и един човек от екипажа му пое сандъка от ръце­те на моряка от „Фри Ентърпрайз“. Мъжът напъха сан­дъка в шахтата за риба, докато капитанът отделяше лодката от по-големия плавателен съд и даваше газ.

Като подскачаше по бурното море, рибарската лод­ка се насочи към малък залив. Мъжът от екипажа слезе на брега и се запъти нагоре по пътя, където го чакаше червен ван от местната куриерска служба. Де­сет минути по-късно ванът беше доставил сандъка на летището.