— Благодаря, че се съгласихте да помогнете – рече Дуайър.
— За бога, човек не може да откаже на молбата на президента на Съединените щати. Радвам се, че мога да бъда полезен.
Мъжът се върна до пикала, бръкна в багажника и извади няколко ръчни инструмента и една кофа, след което подаде на Дуайър една лопата. Посочи му към ръба.
— Мисля, че това, което търсите, е тук, отгоре.
Покатериха се по ръба, който ограждаше кратера и се спуснаха двайсетина метра по-надолу. Температурата забележимо се покачваше, докато слизаха.
Мъжът с каубойската шапка спря.
— Това е далечният край на кратера – отбеляза той и изтри чело с кърпата на врата си. – Тук винаги съм намирал най-големите парчета.
Дуайър се огледа наоколо, намери подходящо място и започна да копае.
По времето, когато Дуайър започваше да копае в Аризона, на борда на „Орегон“, в морето до Исландия, беше значително по-студено. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше разпечатка от компютъра. Холпърт се беше трудил здраво часове наред и очите му пареха от взиране в компютърния екран. Вкара няколко команди, вдигна заданието си и се зачете отново в бележките на Кабрило.
Погледна пак разпечатката, събра записките си и се запъти към командната зала.
— Ричард – казваше Ханли, когато Холпърт влезе, – зареди гълфстрийма, нека да чака в готовност. Ще ти се обадя веднага щом ни потрябваш.
Затвори телефона и се обърна към Холпърт.
— Да разбирам ли, че си открил нещо?
Холпърт му подаде документа и той бързо го прочете.
— Може да е важно – промълви, – може и да не е. Хикман е дарил огромна сума на университета, но може би има навик да прави подобни жестове.
— Проверих – отвърна Холпърт, – така е. И всичките дарения са за археология.
— Интересно – прехапа устна Ханли.
— Плюс това, което археологът каза, преди да умре – добави Холпърт, – „купува и плаща за университета“.
— Разбирам накъде биеш – каза Ханли, – още повече че и на мен ми се стори странно защо Акерман е пуснал имейл първо на Хикман. Изобщо не си е направил труда да се свърже с декана на катедрата си и да му съобщи за откритието.
— Може би Хикман и Акерман са го замислили заедно – предположи Холпърт, – за да е сигурен археологът, че той ще грабне славата, ако открие нещо, а не шефът му в университета.
— Това не обяснява откъде Хикман е бил сигурен, че Акерман изобщо ще намери нещо – възрази Ханли, – нито пък, че ще се окаже метеорит, съставен от иридий.
— Може в началото участието на Хикман да е било с алтруистични подбуди – бавно заговори Холпърт. – Акерман го е убедил и Хикман е проявил интерес към Ерик Червения, затова решил да финансира експедицията. После, когато е бил открит метеоритът, видял предоставилата му се възможност.
— Дори не сме сигурни, че Хикман е замесен – усъмни се Ханли, – но ако е, какво може да накара един богат мъж да убива и да рискува всичко, което има?
— Винаги е едно от двете – отвърна Холпърт, – любов или пари.
Очертанията на Фарьорските острови тъкмо изплуваха от мъглата, когато Ханли се свърза с Кабрило в хеликоптера и обясни какво е открил Холпърт.
— По дяволите! – възкликна Кабрило. – Това съвсем обръща нещата. Какво мислиш?
— Предлагам да проверим – отвърна Ханли.
Островите започнаха да се увеличават през предното стъкло.
— Дик пристигна ли в Лондон? – попита Кабрило.
— Тъкмо говорих с него преди няколко минути докладва Ханли. – Джетът е зареден, отиде на хотел и чака да му се обадим.
— И челинджърът е в готовност в Абърдийн?
— На земята, зареден и чака.
— Тогава се обади на Труит и екипа му, нека отлетят до Лас Вегас и да видят какво могат да открият за Хикман.
— Великите умове мислят еднакво – засмя се Ханли.
През стъклото на хеликоптера вече се виждаше пристанището, когато Кабрило приключи с разговора и се обърна към Адамс.
— Да се приземяваме, стари приятелю.
Адамс кимна и започна да се спуска.
„Фри Ентърпрайз“ стигна до вълнолома, намали ход и спря. Малка открита рибарска лодка, задвижвана от външен мотор с двеста и петдесет конски сили, се приближи към кораба. Като стигна до стълбите, които се спускаха до морското равнище, капитанът й забави, почти спря и един човек от екипажа му пое сандъка от ръцете на моряка от „Фри Ентърпрайз“. Мъжът напъха сандъка в шахтата за риба, докато капитанът отделяше лодката от по-големия плавателен съд и даваше газ.
Като подскачаше по бурното море, рибарската лодка се насочи към малък залив. Мъжът от екипажа слезе на брега и се запъти нагоре по пътя, където го чакаше червен ван от местната куриерска служба. Десет минути по-късно ванът беше доставил сандъка на летището.