Выбрать главу

Що се отнася до скоростта, оценката беше еднаква – сто и осемдесет километра в час.

— Ето – рече Кабрило и посочи през пролуката в облачната маса, – на няколко километра пред нас е.

Адамс кимна; наблюдаваше как чесната се появява и скрива през последните десет минути.

— Съмнявам се, че ни вижда – отвърна той. – Доста по-ниско сме от него и достатъчно назад, че да убегнем от полезрението му.

— Но може да ни засече с радара – изтъкна Кабрило.

— Не мисля, че има такъв – възрази Адамс. – Тази чесна е стар модел.

— Можеш ли да ускориш?

— Докрай е, шефе – отвърна Адамс, като посочи индикатора на скоростта, – както и той, според мен. Не мога да се издигна и после да се спусна, та така да увелича скоростта. Ще изостана прекалено много, яко тръгва да се качвам, и той ще дръпне напред и ще ни се изплъзне от погледа.

Кабрило обмисли ситуацията.

— Значи можем само да го проследим – заключи той – я да извикаме помощ.

— Точно така – потвърди Адамс.

Джеймс Бенет летеше, като мислеше, че е сам в не­бето. Не знаеше каква е скоростта на „Робинсън“ R-44, но бе наясно, че повечето от малките хеликопте­ри стигат максимум до сто и петдесет километра в час. По негови сметки, докато стигнеше до Шотлан­дия, хеликоптерът – ако все още го следеше, – щеше да е поне на половин час зад него. Бенет взе сателит­ния си телефон и се обади.

— Взех пратката – докладва той, – но мисля, че имам опашка.

— Сигурен ли си? – попита гласът.

— Не съвсем – отговори Бенет, – но ако имам, мисля, че мога да им избягам. Лошото е, че когато кацна, ще имам само половин час да я предам. Това проблем ли е?

Мъжът от другата страна на линията се замисли за миг, преди да отговори:

— Ще уредя нещо и ще ти се обадя.

— Ще чакам – каза Бенет и прекъсна линията.

Изправи чесната и погледна уредите, като обър­на специално внимание на датчика за горивото. Още малко и щеше да свърши. Хвана здраво лоста, поне­же чесната беше повдигната от топло течение, изча­ка, докато самолетът се върне обратно на височината на полета. После се пресегна и си наля чаша кафе от очукания термос, който имаше вече близо двай­сет години.

— Ще се обадя на Овърхолт – рече Ханли – и ще го помоля да накара британците да пуснат няколко изт­ребителя и да го заставят да кацне принудително. Това ще свърши работа.

— Кажи му само англичаните да изчакат чесната да излезе над сушата – предупреди го Кабрило. – Не изгубя загубя метеорита сега.

— Ще се погрижа да го разбере – обеща Ханли.

— На колко сте от пристанището на Фарьорските острови?

— На двайсет минути.

— Датчаните задържали ли са вече яхтата? – попита Кабрило.

— Според последното съобщение от Вашингтон, нямат хора – отвърна Ханли. – Но са сложили полицай на хълма близо до летището да наблюдава кораба – засега това било най-доброто, което можели да направят.

Кабрило се замисли за миг.

— Някой добрал ли се е до ядрената бомба?

— Не и според последната ми разузнавателна сводка.

— Може да е на яхтата – отбеляза Кабрило.

— Източникът, с който разполага Овърхолт, твърди, че са я натоварили на стар товарен кораб.

— Които и да са тези хора – рече Кабрило, – явно обичат да правят смени в морето. Има голяма вероятност да пресрещнат товарния кораб някъде и да вземат оръжието.

— Какво трябва да направим според теб?

— Да предложим на Овърхолт да остави яхтата да напусне пристанището – предложи Кабрило. – Недей да замесваш „Орегон“, нека британският или американският флот да решат проблема. Могат да превземат яхтата в морето – така рискът е много по-малък.

— Веднага ще се обадя на Овърхолт – рече Ханли – и ще му предам предложението ни.

Линията прекъсна и Кабрило се облегна на креслото си. Нямаше откъде да знае, че метеоритът и ядрената бомба са в ръцете на две отделни фракции.

Едната възнамеряваше да удари за исляма. Втората възнамеряваше да удари срещу исляма. Омразата подхранваше и двете.

≈ 27 ≈

Веднага щом гълфстриймът се при­земи в Лас Вегас, Труит остави Гъндърсън и Пилстън в самолета и взе такси. Времето беше ясно и слънчево, лек ветрец подухваше от планините в покрайнините на Лас Вегас. Сухият въздух сякаш увеличаваше всичко наоколо и планините, макар и на километри разстояние, изглеж­даха така, все едно човек можеше да ги докосне с ръка. Хвърли чантата си на задната седалка и се качи при шофьора.