Мъжът отключи вратата отново и влезе в тясната барака. Без да си направи труда да светва лампите, той отиде до високата до гърдите маса, извади печата от грила за печене отгоре. Отвори един тампон с мастило, намокри печата и протегна ръка към листа в ръката на капитана. Щом го взе, сложи го на масата и го подпечати.
— Добре дошъл в Англия! – рече митничарят и махна на капитана да излиза навън.
Когато започна отново да заключва вратата, капитанът го попита:
— Знаеш ли къде наблизо има доктор?
— Две пресечки нагоре по хълма – уведоми го мъжът – и една пресечка на запад. Но вече е затворил. Можеш да идеш утре сутринта – след като дойдеш тук и попълниш декларациите.
Митничарят си отиде, а капитанът се върна на „Лариса“ да чака.
В очите на редовните клиенти в бара на пристанището на остров Шепи Небаил Лабабити сигурно изглеждаше като човек, който си търси любовник. И това, което виждаха, никак не им харесваше. Лабабити носеше спортно италианско сако, лъскави копринени панталони и копринена риза, разкопчана, за да се виждат златните ланци на врата. Миришеше на гел за коса, цигари и прекалено много одеколон.
— Една бира, моля поръча той на бармана, нисък мускулест и татуиран мъж с бръсната глава, облечен в мръсна фланелка.
— Сигурен ли си, че не искаш плодов коктейл, приятел? – изгледа го недружелюбно гологлавия. – Нагоре по пътя има едно място, където правят страшно бананово дайкири.
Лабабити бръкна в спортното си сако, извади пакет цигари, запали една и издуха дима към бармана. Мъжът приличаше на бивш уредник на карнавали, уволнен, понеже плаши клиентите.
— Не – отвърна му Лабабити, – ще се задоволя с една „Гинес“,
Барманът се замисли, но дори не понечи да напъни чашата.
Лабабити извадя една петдесетачка и я плъзва по бара.
— И почерпя останалите мъже по едно – рече той като махна с ръка към останалите десетина клиенти – Изглежда са си го заслужили.
Барманът погледна към дъното на бара, където собственикът, пенсиониран рибар, на когото му липсваха два пръста на дясната ръка, стискаше халба бира. Собственикът кимна в знак на съгласие и барманът се пресегна да вземе чаша.
Дори и мъжът от Близкия изток да беше мека китка, тръгвала на лов, заведението не можеше да си позволи да гони платежоспособни клиенти. Щом бирата беше поставена на бара пред него, Лабабити вдигна и отпи една глътка. После обърса горната устна с опакото на ръката си и се огледа наоколо. Барът беше същинска кочина. Най-различни столове бяха наредени около изпочупените и надраскани дървени маси. Въглища горяха в опушената камина в дъното на помещението. Самият бар, на който стоеше, беше издълбан и надраскан от безброй ножове през годините.
Въздухът миришеше на пот, рибешки вътрешности дизелово гориво, урина и грес.
Лабабити удари още една глътка и погледна златния си часовник „Пиаже“.
Недалеч от бара, на едно възвишение над доковете, двама от хората на Лабабити стояха и наблюдаваха „Лариса“ с бинокли за нощно виждане. По-голяма част от екипажа вече бе напуснала кораба и беше отишла да нощува в града; само в каютата на кърмата светеше.
На самия док други двама араби бутаха количка, пълна явно с боклуци, по пристана. Когато минаха покрай „Лариса“, забавиха ход и размахаха гайгеров брояч близо до корпуса. Звукът беше изключен, но уредът им показа каквото искаха да разберат. Продължиха бавно до края на дока.
В каютата си Милос Костас, капитан на „Лариса“, си среса косата. После намаза с вазелин ръката си. Не знаеше защо го прави – откакто беше купил вазелина, изглежда нямаше голям ефект. Надяваше се, че докторът, при който щеше да иде утре, ще му предпише нещо по-силно.
Приключвайки с тоалета си, Костас излезе от каютата и се качи на палубата.
Трябваше да се срещне с клиента си в бара горе на хълма.
Лабабити тъкмо начеваше втората си халба „Гинес“, когато Костас влезе в бара. Лабабити се обърна да види кой влиза и моментално разбра, че това е неговият човек. Дори Костас да си беше облякъл фланелка с надпис „Гръцки капитан на кораб“, нямаше да му личи поведе. Носеше развлечени памучни панталони, широка бяла тънка риза и накривен каскет, който всички гърци, които живееха близо до морето, предпочитаха.
Лабабити поръча на Костас узо, след което му махна да се приближи.
Бяха терористи, но бяха обучени. Щом мъжът с бинокъла за нощно виждане се увери, че Костас е влязъл в бара, двамата типове с количката се върнаха обратно на кея и спряха до „Лариса“. Качиха се бързо на борда и започнаха да претърсват. След минути откриха сандъка с атомната бомба и уведомиха по радиото съгледвача, който стоеше зад кормилото на взетия под наем ван. Ванът слезе до края на кея в момента, в който двамата терористи на борда на „Лариса“ избутваха тежкия сандък. Вдигнаха пластмасовия капак с налепени по него боклуци за камуфлаж и плъзнаха товара върху подсилената количка.