Лабабити и Костас се бяха преместили на една маса в дъното на бара. Към тях се носеше вонята от близката тоалетна. Костас обръщаше втората си чашка все беше оживил.
— И какъв е специалният товар, за който платих толкова пари за превоз? – попита той Лабабити с усмивка. – Понеже си арабин и сандъкът е толкова тежък, предполагам, че внасяш контрабандно злато.
Лабабити кимна, нито потвърждаваше, нито отричаше обвинението.
— Ако е така – рече Костас, – мисля, че е редно да има бонус.
Щом сандъкът с бомбата бе натоварен отзад във вана, двамата съгледвачи отпрашиха. Другите двама мъже подкараха количката към водата и я бутнаха вътре. После се затичаха към един мотор наблизо и се качиха на него. Дадоха газ и се отправиха нагоре по хълма право към бара.
Лабабити не мразеше гърците толкова, колкото западняците, но не ги и обичаше особено.
Смяташе, че са шумни, нахални и в по-голямата част невъзпитани. Костас вече бе изпил две питиета, но предложи на Лабабити да черпи по още едно. Лабабити махна на бармана за по още едно и стана от стола.
— Ще говорим за бонуси, когато се върна – рече – Сега трябва да посетя тоалетната. Барманът сипа по още едно – що не станеш и не ги вземеш от бара?
— Имам още в чашата – отвърна Костас и се ухили.
— Ще си го допиеш, като се върнеш – подхвърли Лабабити и се отдалечи.
Тоалетната беше като външен клозет. Смърдеше и светлината беше лоша. За щастие, Лабабити знаеше точно къде е сложил капсулата, извади увития във фолио пакет от джоба си и го разви под мъждивата лампа.
Стисна капсулата в ръка и бързо се върна обратно на масата.
Костас още беше на бара и вадеше душата на бармана да сипе още малко узо в чашата му. Видя как гологлавият се наведе и наклони бутилката, за да долее чашата, в същия миг един слаб тъмнокож мъж провря глава през вратата, кимна и излезе. Лабабити тъкмо се канеше да седне, когато видя сигнала, че ударът е минал гладко.
Отвори капсулата и изсипа съдържанието й в последната една трета от чашата на Костас.
После седна, докато гъркът донесе питиетата. Отвън се чу ревът на отдалечаващ се мотор.
— Барманът иска още пари – рече Костас, като седна на стола си, – каза, че тези, дето си му оставил, свършили.
Лабабити кимна.
— Трябва да ида до колата да взема. Допий си питието, веднага се връщам.
— И ще обсъдим бонуса? – попита Костас, като вдигна наполовина пълната чаша към устните си и отпи глътка.
— И бонуса, и свалянето на товара – отвърна Лабабити и стана. – Предполагам, че ще приемеш плащане в злато?
Костас кимна и Лабабити се запъти към вратата, гъркът се беше опиянил от узото и новооткритото богатство. Всичко изглеждаше идеално на този свят докато не усети болка в гърдите.
Лабабити направи знак на бармана, че излиза за секунда, вдигайки единия си пръст, после напусна бара и се отправи нагоре по улицата към ягуара си. Улицата беше празна, пълна с боклуци и зле осветена от няколко светещи улични лампи.
Беше улица на разбити мечти и неосъществени надежди.
Лабабити изобщо не се поколеба. Отключи вратата на ягуара с копчето на ключодържателя, седна вътре и запали двигателя. Усили звука на сидито, включи на скорост и бързо отпраши.
Когато собственикът изскочи навън, за да съобщи на изискано облечения чужденец, че на приятеля му е прилошало, видя единствено стоповете на ягуара, който превали хълма и изчезна.
Британските полицейски инспектори обикновено не се появяват, когато хора умират по баровете. Често се случва и причините обикновено са ясни. За да вдигне от леглото инспектор Чарлс Харелсън, беше необходимо обаждане от съдебния лекар. Първоначално не се зарадва особено. Натъпка лулата си с тютюн, запали я и погледна към трупа. После поклати глава.
— Маки – рече той на съдебния лекар, – затова ли ме събуди?
Съдебният лекар Дейвид Макелсъв работеше с Харелсън близо две десетилетия. Знаеше, че инспекторът винаги е малко кисел, когато го събудеха от сън посред нощ.
— Искаш ли кафе, Чарлс? – тихо поанта Маки. – Сигурно собственикът ще направи по едно.
— Не и ако ще се връщам да си доспивам – отвърна Харелсън, – което смятам да направя, съдейки по външния вид на този несретник.