— Можа ли да прочетеш името на плочките? – намеся се Сенг, който беше бивш морски пехотинец.
— Не, но съм сигурен, че някой от полицията в Лас Вегас би могъл. Защо му е да държи плочките на друг мъж?
— Освен ако не му е бил близък – изтъкна Мидоус, – и този човек не е мъртъв.
— Ще се обадя на Овърхолт и ще го помоля да накара полицията в Лас Вегас да провери – реши Кабрило. – Вие си починете. Имам чувството, че утре ще бъде дълъг ден.
Мидоус и Сенг се изнизаха, но Труит остана.
— Спах на борда на самолета, шефе – рече той. – Защо не ми дадеш адресите, които имаш, мога да направя по една среднощна визита.
Кабрило кимна и даде на Труит информацията.
— Ще се срещнем отново тук в осем сутринта, Дик – посочи той. – И останалите ще дойдат тогава.
Труит кимна, после се запъти надолу по коридора да си смени дрехите. След пет минути вече слизаше с асансьора.
Холпърт беше нощна смяна. „Орегон“ се носеше към Лондон, минимален брой хора бяха останали да се оправят с навигацията. Останалите спяха в каютите си и на кораба беше тихо. Холпърт обичаше самотата. Остави компютъра да претърсва архивите на военното министерство и се отправи по коридора към камбуза. Препече си една бяла питка и си свари кана прясно кафе. Намаза питката с крема сирене, уви я и я пъхна под мишница, после занесе каната с кафето обратно в кабинета си.
Върху принтера имаше единичен лист хартия, взе го и бавно го прочете. Най-близкият човек на Кристофър Хънт беше майка му, Мишел Хънт, която живееше в Бевърли Хилс, Калифорния.
Холпърт вкара името й в компютъра, да види какво ще намери.
Беше четири сутринта лондонско време, когато самолетът „Хоукър“ 800ХР с Хикман на борда кацна на летище „Хийтроу“. На пистата незабавно го посрещна черна лимузина „Ролс Ройс“. После се понесе по пустите улици към Мейдънхед.
Хикман искаше да бъде във фабриката веднага щом отвореха. Останалата част от екипа му щеше да пристигне скоро от Кале, а го чакаше много работа. Погледна към флакона със зараза, който беше купил от Вандервалд. Малко от него и малко метеоритен прах, и готово.
Вътрешността на къщата беше лукс, все пак се намираше в Ист Енд. Заедно с най-скъпата част от същинския център на Лондон, през последните няколко години Ист Енд бе станал по-реномиран, тъй като високите цени в централен Лондон изгониха жителите по-надалеч.
Триетажната къща на Кингсленд Роуд, недалеч от музея „Джефри“, беше оцеляла от бомбардировките по време на Втората световна война почти непокътната. След като години наред бе пристан за емигрантите, които бяха населявали района в края на двайсети век, наскоро бе възкръснала като реномиран публичен дом, управляван от стар истински престъпен клан, кръстен на водача си Дерек Гудлън.
Първият етаж представляваше салон с всекидневни и бар. На втория имаше казино с още един бар покрай стената, а на последния бяха разположени спалните, обзаведени според различните вкусове и фетиши.
Щом Лабабити спря с ягуара отпред и слезе заедно с Амад, Дерек Гудлън, който управляваше бардака тази вечер, беше известен за пристигането му. Гудлън, на когото викаха Бъгс зад гърба заради лъскавите очи и сипаничавата кожа, се усмихна, спусна се към вратата и започна наум да брои парите си. Гудлън си беше имал работа с арабина и преди и знаеше, че публичният дом щеше да изкара хиляди, преди Лабабити да приключи нощта.
— Чивас и кока-кола – нареди Гудлън на бармана, докато се втурваше да посрещне госта си.
Отвори вратата, усмихна се, показвайки тънките си остри зъби.
— Господин Лабабити – рече той с топлотата на змия, държана в лед, – колко хубаво, че сте решила да ни посетите тази вечер.
Лабабити не можеше да го понася. За него той олицетворяваше всичко най-лошо от Запада. Гудлън търгуваше с греха и покварата – фактът, че Лабабити беше редовен клиент, нямаше значение.
— Добър вечер, Дерек! – тихо поздрави Лабабити и пое питието от сервитьора, който се спусна към него. – Още въртиш разврата, както виждам.
Гудлън се усмихна злобно.
— Просто доставям това, което хората искат – изкиска се той.
Лабабити кимна и махна на Амад да го последва вътре. Приближи се до богато инкрустирания махагонов бар и седна на един стол до маса със запалена свещ отгоре. Гудлън вървеше по петите му като кученце.
— Ще залагате ли тази вечер? – попита, щом двамата мъже се настаниха.
— Може би по-късно – отвърна Лабабити, – но засега донеси на моя приятел тук един арак и кажи на Сали да слезе.