Хикманги пъхна в джоба си. Гиб мина през приемната влезе в огромното хале, където се държаха машините и платовете. Дръпна лоста на стената. Навсякъде светна. Гиб погледна към Хикман. Мъжът оглеждаше различните машини.
— Това е последната фаза: изрязване на конци и прахосмукачка – поясни Гиб, като посочи към една машина, която приличаше на уголемено копие на скарите, използвани в „Бъргър Кинг“. – Материалът се подава от поточната линия, обработва се и излиза върху валяците.
Металната рамка, в която се намираха валяците, беше висока до кръста и продължаваше към мястото за пакетиране, после правеше полукръг в дъното до товарителницата. Топове след топове минаваха, докато ги сложеха в кашони или увиеха и после ги натоварваха на камионите за доставка.
Хикман оглеждаше мястото наоколо.
— Това ли са молитвените килимчета за Саудитска Арабия? – попита той, като видя трите големи метални контейнера за доставка близо до машината, точно до вратата за товарителницата. – Мога ли да ги видя?
— Да, сър – кимна Гиб, отключи и трите контейнера и отвори вратите им, – доставката обаче закъсня.
Хикман надникна вътре. Всеки от металните контейнери беше с размерите на полуремарке. Предвидено беше да се качат на товарен самолет „Боинг“ 747. Килимчетата висяха от стеги на тавана на контейнерите и се простираха докъдето стигаше погледът. Във всеки контейнер имаше сигурно хиляди.
— Защо не са подредени едно върху друго? – полюбопитства Хикман.
— Трябваше да ги напръскаме с инсектициди и дезинфектанти, за да ги пуснат в Саудитска Арабия. Не искат да си вкарат луда крава или някой разпространяващ се по въздуха патоген – всички държави вече го изискват – обясни Гиб.
— Оставете ги отворени – нареди Хикман – и ми дайте ключовете от контейнерите.
Гиб кимна и му връчи ключовете.
— Кога се връщат работниците след празниците? – попита новият собственик.
— Понеделник, втори януари – отвърна Гиб и тръгна след Хикман, който се връщаше обратно покрай машините към фоайето.
— Довел съм хора от Щатите да помогнат. Това ще е първата задача – рече Хикман, когато наближиха фоайето и кабинетите отпред. – А сега бихте ли ме завели до някой кабинет, откъдето мога да се обадя по телефона?
Гиб посочи към стълбите, които водеха към стъкления офис над халето.
— Можете да използвате моя, сър. Не е заключен.
Хикман се усмихна и протегна ръка на Гиб.
— Господин Гиб – ведро предложи той, – защо не се върнете при семейството си. Ще се видим в понеделник.
Гиб кимна и се запъти към вратата, после спря.
— Господин Хикман – каза любезно, – бихте ли желали да отпразнувате с нас Нова година тази вечер?
Хикман беше на половината път до стълбите, но се обърна и погледна Гиб.
— Много мило предложение – рече той, – но за мен Нова година винаги е време за тиха равносметка.
— Нямате ли семейство, сър? – попита Гиб.
— Имах син – почти прошепна Хикман, – но беше убит.
След това се обърна и се запъти към стълбите.
Гиб излезе. Хикман нямаше нищо общо с човека, когото описваха по вестниците. Беше просто самотен възрастен мъж, обикновен като зрънце бял ориз. Гиб можеше и да размисли дали да се пенсионира – със собственик като Хикман като нищо ги чакаше голямо бъдеще.
Хикман влезе в стъкления кабинет и вдигна телефона.
Кабрило слезе във фоайето, Мидоус и Сенг го следваха по петите. Рус мъж, облечен в черен костюм и с лъснати обувки, се приближи незабавно.
— Господин Флеминг е отцепил едно тихо сепаре в трапезарията, където можете да се срещнете на четири очи рече мъжът, имайки предвид шефа на МИ-5. – Насам, моля.
Сенг и Мидоус се отправиха към входа. Като по магия няколко души във фоайето, които четяха вестници, станаха и ги последваха. Нямаше да са сами на срещата.
Кабрило последва русия мъж в трапезарията. Свиха по коридора вляво и влязоха в отдалечено сепаре, където един мъж седеше на масата с кана чай и сребърен поднос сладкиши.
— Хуан – поздрави мъжът и стана.
— Джон – отвърна Кабрило и се здрависа с него.
— Това е всичко – рече Флеминг на блондина, който излезе и затвори вратата зад гърба си.
Флеминг махна към един стол и Кабрило седна. После му наля чаша чай и направи жест към платото със сладкиши.
— Ял съм – отказа Кабрило и пое чашата чай. Флеминг го погледна право в очите за миг и процеди:
— Е, Хуан, какво става, по дяволите?
В заседателната зала на „Орегон“ всички места бяха заети. Ханли влезе последен, отправи се към подиума и постави една папка върху катедрата.