Никой от екипажа нямаше да си тръгне гладен.
В луксозната си баня Хуан Кабрило подсуши мократа си коса, избръсна се и наплиска лицето си с афтършейв с аромат на ром. Русата му късо подстригана коса се нуждаеше от малко грижи, но през последните няколко седмици си беше пуснал козя брадичка, която внимателно оформи с чифт ножички от неръждаема стомана. Доволен от свършеното, той се погледна в огледалото и се усмихна. Изглеждаше добре – отпочинал, здрав и доволен.
Влезе в кабината и си избра колосана бяла риза, сив костюм от висококачествен тънък вълнен плат, ушит по поръчка в Лондон, копринена вратовръзка, меки сиви вълнени чорапи и чифт черни, лъснати велурени мокасини „Коул Хаан“. Подреди ги върху леглото и започна да се облича.
Докато връзваше връзката на червени и сини Райста, се погледна за последно в огледалото, после отвори вратата и се запъти надолу по коридора към асансьора. Преди няколко часа екипажът му беше научил за надвиснала над емира заплаха. Ако планът им успееше, с един куршум щяха да убият два заека.
Ако само успееха да открият изчезналата ядрена бомба, която липсваше от другата страна на глобуса, годината можеше да завърши обнадеждаващо. Кабрило нямаше откъде да знае, че само след двайсет и четири часа той щеше да прекосява замръзналата пустош на изток – или че съдбата на един град покрай една река щеше да виси на косъм.
≈ 3 ≈
За разлика от задушевната и радостна атмосфера на „Орегон“ сцената в отдалечения лагер близо до Монт Форел, малко по на север от Полярния кръг в Гренландия, беше доста по-мрачна. Вън от пещерата вятърът виеше и температурата беше десет градуса под нулата, без да се взима предвид виелицата. Бе деветдесет и първият ден от експедицията, тръпката и вълнението отдавна се бяха изпарили. Джон Акерман беше изтощен, обезкуражен и съвсем сам, обзет от горчиви пораженчески мисли.
Акерман работеше по докторантурата си по антропология към Университета на Невада в Лас Вегас и тукашната обстановка за него беше толкова далече от познатата пустиня, колкото подводна планина за папагал. Тримата асистенти от университета си бяха отишли у дома веднага след края на семестъра, а заместниците им щяха да пристигнат най-рано след две седмици. Честно казано, и самият Акерман би си починал, но той беше човек, обсебен от една мечта.
Още от мига, в който бе открил неясните указания към Пещерата на боговете, докато пишеше дисертацията си за Ерик Червения, той реши твърдо да открие пръв светилището. Може би цялата работа беше просто мит, помисли си Акерман, но ако съществуваше, искаше находката да се свързва с неговото име, а не с името на някой самозванец.
Разбърка консервата с фасул върху чугунената печка в палатката, опъната от него близо до входа на пещерата. Сигурен беше от описанието, което преведе, че това е пещерата, която Ерик Червения бе споменал на смъртното си ложе, но въпреки месеците усилия, не беше стигнал по-далеч от здравата стена пет метра по-навътре. Заедно с останалите бяха изследвали всеки сантиметър от пещерата, но не бяха открили нищо. Галерията изглеждаше строена от човешка ръка, но все пак Акерман не беше съвсем сигурен.
Когато видя, че бобът се е стоплил достатъчно, той надникна навън, за да се увери, че антената на сателитния му телефон не е отнесена от вятъра. След като видя, че е здраво закрепена, влезе отново вътре и си провери електронната поща. Акерман беше забравил, че днес е Коледа, но честитките от близки и приятели му напомниха. Докато им отговаряше, му стана още по-мъчно. Ето че днес беше празник, на който повечето американци щяха да бъдат със семействата и приятелите си, а той бе насред пустошта, сам в преследването на една мечта, която вече всъщност не вярваше, че съществува.
Постепенно мъката се превърна в гняв. Той забрави за боба, грабна газения фенер от масата и се запъти към дъното на пещерата. Застана там, пушеше и ругаеше тихо развоя на събитията, довел го до далечната и мразовита пустош в най-святата нощ. Всичките му изследвания с микроскоп и внимателна работа с четки не бяха разкрили нищо.
Тук нямаше нищо – всичко беше една измама. Утре щеше да вдигне лагера, да натовари палатката и провизиите на шейната, закачена за снегохода, и веднага щом времето се прояснеше достатъчно, щеше да се отправи към най-близкия град Ангмагсалик, на близо сто и петдесет километра разстояние.
Пещерата на боговете щеше да си остане мит.
Обзет от нарастващ гняв, изруга с цяло гърло и засили газения фенер, така че той описа арка и когато се вдигна към тавана, пусна дръжката му. Фенерът полетя нагоре и се разби в каменния купол на пещерата. Стъклото се строши на парчета, газта опръска тавана и потече надолу по стените. И тогава изведнъж като с магия пламъците се обърнаха, сякаш бяха засмукани от цепнатини отгоре. Останалата горяща течност потъна в четирите пролуки, оформящи квадрат.