— Добре тогава – отвърна Труит, – защо някой от вас, простосмъртни, не иде да го вземе – навън е влажно и студено, а на мен ми е добре да си стоя на топло.
Мидоус се разсмя и отвори вратата. Изтича до вертолета, когато той кацна, и взе кутията с маската от Кинг. Върна се обратно в рейнджроувъра и изчака Адамс да се вдигне отново.
Адамс прекоси пак Темза и се насочи на север в посока към Уестминстър. После, малко след Палас Стрийт, откри банката и се приземи на покрива. Щом витлата престанаха да се въртят, Кинг слезе, приближи се до ръба и надникна над високия до кръста парапет, който ограждаше покрива. В далечината на северозапад видя градината на Бъкингамския дворец и Хайд Парк на север.
Търговците вече отваряха щандовете за тазвечерния концерт.
Големият камион на сладоледите „Бен енд Джери не привличаше много посетителиу, за разлика от щанда на „Старбък“. Кинг се върна при вертолета и се усмихна на пилота.
— В един от кашоните има храна, бутилки вода, безалкохолно и термоси с кафе, приготвени от столовата – рече той, като махна към задната седалка. – Купих и един куп книги и списания и ги сложих в другия.
— Колко дълго ще чакаме според теб? – попита Адамс.
Кинг си погледна часовника. Беше десет сутринта.
— Четиринайсет часа максимум – отвърна. – Да се надяваме, че ще я открият и по-рано.
В хотел „Савой“ екипът обличаше дрехите, купени им от Труит. Един по един се върнаха обратно в апартамента на Кабрило, за да получат задачите си. Всичките разполагаха с мощни микрорадиостанции със слушалки, за да се свързват помежду си. Предавателите бяха завързани на вратовете им, близо до гласните струни. За да говорят, трябваше само да докоснат с пръст гърлото си и да кажат каквото имат. Тогава всеки от екипа можеше да ги чуе.
Трите екипа от по двама души щяха да образуват полукръг около Грийн Парк, затворената част щеше да е откъм Странд, а отворената да гледа към парковете Грийн и Сейнт Джеймс.
По-нататък, на северозапад, Касим и Рос щяха да застанат на позиция на Пикадили, между Довър Стрийт и Бъркли Стрийт. Напуснаха „Савой“ и бяха откарани дотам от шофьор на МИ-5. В центъра на полукръга бяха Джоунс и Хъксли. Бяха разположени на отсрещната страна на Трафалгар Скуеър, близо до метростанция Черинг Крос. Ако бомбата се отправеше надолу по Странд, щеше да мине покрай тях. Последният екип, Мърфи и Линкълн, беше в района пред Военния музей на Грейт Джордж Стрийт и Хорс Гардс Роуд. Ако бомбата дойдеше по Виктория Ембанкмънт, щяха да я заловят. В зависимост от позицията си можеха да стрелят в целия Сейнт Джеймс Парк.
Понеже само те имаха видимост за стрелба, Мърфи носеше чанта, пълна с малки ръчни гранати, пушки и димни гранати. Останалите екипи бяха въоръжени с пистолети, ножове и остри шипове, които можеха да хвърлят на пътя и да спукат гумите на всяко превозно средство.
Кабрило щеше да остане близо до апартамента. Освен него, улицата гъмжеше от агенти на МИ-5. Сутринта стана следобед, но още нямаше никакво раздвижване.
≈ 41 ≈
Освен мерзавец и развратник, Лабабити беше и много добре обучен терорист. Днес бе най-важният ден и той нямаше да остави нищо на случайността. Когато събуди Амад рано следобед, той сложи ръка върху устните му и му показа лист хартия. На него на арабски пишеше: „Никакви приказки оттук насетне, само бележки“. Амад кимна и седна на леглото.
Взе бележника и химикалката, които Лабабити му подаде, и надраска следното:
„Неверниците подслушват ли?“
„Никога не знаем“, написа Лабабити.
През следващите няколко часа двамата мъже си общуваха с бележки. Лабабити изложи плана. Амад се увери, че разбира мисията. Над Лондон се смрачи, преди да са свършили. Последната бележка на Лабабити беше кратка:
„Трябва да тръгна скоро – знаеш къде се намира мечът на Аллах и какво да направиш с него – на добър час.“
Амад преглътна и кимна. Ръцете му трепереха, когато Лабабити му даде чаша арак, за да си успокои нервите. Само няколко минути по-късно Кабрило реши най-сетне да използва телефона на Ал-Халифа, за да се обади в апартамента. Но двамата вече бяха дали обет за мълчание. Телефонът звънна четири пъти и се включи на секретар. Кабрило затвори, без да остави съобщение.
Най-ценният коз на Корпорацията се оказа безполезен.
— Настъпи раздвижване – съобщи по радиото един от хората на МИ-5, който отговаряше за параболичните микрофони.
Беше малко преди девет вечерта и над Лондон валеше слаб сняг. Температурите бяха около нулата и снегът не се задържаше по улиците, а само ги мокреше. Ако температурите паднеха още, щеше да стане поледица. Покривите бяха започнали да побеляват и от комините излизаха облачета пушек. Коледната украса по прозорците допълваше празничната атмосфера и улиците бяха претъпкани от празнуващи хора.