Освен факта, че наблизо имаше ядрена бомба, всичко беше спокойно.
Лабабити слезе с асансьора. Беше обяснил на Амад как се влиза в офиса му; возилото, което щеше да транспортира бомбата, беше напълнено с бензин и проверено предишната седмица. Йеменецът знаеше как да активира часовника. Нямаше повече работа.
Не му оставаше друго, освен да избяга.
Планът на Лабабити беше прост. Щеше да мине с ягуара през града и да излезе на М20. Щяха да му трябват около четирийсет минути. Щом излезеше на М20, щеше да кара на юг към железопътната гара във Фолкстоун, разстоянието беше близо деветдесет километра. Щеше да пристигне половин час по-рано, да качи ягуара на влака, който заминаваше в единайсет и половина вечерта.
Влакът щеше да излезе от подводния тунел тъкмо в полунощ и да пристигне в Кокел, близо до Кале, в дванайсет и пет. Нямаше да го грози опасност от срутване на тунела, когато бомбата избухнеше, но щеше да види огнената топка от прозореца на купето си.
Добре планирано и точно пресметнато бягство.
Лабабити нямаше откъде да знае, че няколко десетки агенти на МИ-5, както и Корпорацията, следят всеки негов ход. Той беше заекът, а хрътките го настигаха.
Лабабити излезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе на улицата. Огледа се, но не видя нищо подозрително. Като оставим настрани спотаеното усещане, че скрити очи го наблюдават, беше уверен и съвсем спокоен. Обикновена параноя, помисли си, товарът от това, че знаеше за предстоящото унищожение. Лабабити пропъди неприятните мисли, отвори вратата на ягуара и се качи.
Запали колата и я остави да загрее една минутка, включи на скорост, измина няколкото метра до Странд и зави надясно.
— Мишената се раздвижи – каза един от агентите на МИ-5 по радиото си.
Устройството, което Труит беше прикачил към резервоара, работеше идеално.
Флеминг и Кабрило стояха на тротоара близо до входа на „Савой“ и гледаха как ягуарът чака да завие на ъгъла. Флеминг обърна гръб на колата и се обади по микрофона, закачен на гърлото му.
— Екипи четири и пет, проследете от разстояние.
Ягуарът зави и едно такси се отдели от тротоара и го последва на безопасна дистанция. Една пресечка по-надолу ягуарът мина покрай малък ван с логото на денонощна товарна компания – ванът се включи в движението и зае позиция на дискретно разстояние отзад.
— Ягуарът е чист, бомбата не е в него – рече Флеминг на Кабрило, – къде според теб отива Лабабити?
— Бяга – отвърна Кабрило, – оставя хлапето да свърши мъжката работа.
— Кога трябва да го заловим? – попита Флеминг.
— Остави го да стигне до крайната си цел – предложи Кабрило. – Летището, гарата – накъдето се е запътил. После кажи на хората си да го спипат. Но да се погрижат да няма възможност да се обади по телефона, преди да го арестуват.
— После какво?
— Да го върнат обратно тук – рече Кабрило с глас, който охлади и без това студения въздух. – Не искаме да пропусне купона.
— Великолепно! – възкликна Флеминг.
— Да видим дали е готов да умре в името на Аллах – подхвърли Кабрило.
Колкото повече наближаваше полунощ, толкова повече нарастваше напрежението.
Микрофоните в апартамента на Лабабити уловиха как Амад се моли на висок глас. Флеминг се намираше в хотела от отсрещната страна на улицата с десетина агенти от МИ-5. Трите екипа на Корпорацията бяха на пост вече повече от тринайсет часа. Започваха да се уморяват от чакането. Кабрило се разхождаше напред-назад близо до Бедфорд Стрийт; мина стотици пъти покрай магазина за класически мотоциклети, индийския ресторант, предлагащ храна за вкъщи, и малката бакалия, докато крачеше нагоре-надолу.
— Трябва да влезем – настоя един от агентите на МИ-5 пред Флеминг.
— Ами ако бомбата е на няколко пресечки – възрази той – и някой друг задейства часовниковия механизъм? Тогава се проваляме и Лондон изгаря. Чакаме, нищо друго не можем да направим.
Друг агент на МИ-5 влезе във фоайето.
— Сър – обърна се той към Флеминг, – имаме двайсет коли, които дебнат по улиците наоколо. Щом заподозреният се качи на неговата, можем да спрем движението на секундата.
— Специалистите по обезвреждането готови ли са за действие?