— Е, сега май всички сме нови лесовници — продължи да разсъждава на глас Аяда. Вдигна ръка към тъмната си като на дартакийка коса и кимна към косата на Ингрей. — Почти всички оцелели кинове от Лесовете имат дартакийска кръв в жилите си. Всички сме мелези. И сме наследили греховете както на Одар, така и на племената. Доколкото знам, и моят шалионски баща също е имал дартакийски предци. Тамошните благородници, в Шалион, са от смесена порода, винаги така е казвал, нищо че се гордеят с родословните си дървета.
Ингрей отхапа от месото, задъвка и не отговори нищо.
— Когато вашият баща ви е дал вълка — подхвана тя, — как…
— Идете да хапнете нещо. — прекъсна я той с пълна уста. — Тепърва има да яздим. — Стана и тръгна към фургона и кошниците с провизии. Не че му се ядеше още, но не му се слушаха и брътвежите й. Избра си една не твърде червива ябълка и тръгна да се разхожда, като отхапваше лениво. До края на почивката гледаше да стои далеч от лейди Аяда.
С напредването на следобеда кортежът минаваше през все по-полегати възвишения, селца се виждаха по-често, нивите ставаха по-обширни. Слънцето вече скланяше глава към върховете на дърветата, когато спряха. Един каменист брод, който бяха прекосили с лекота на идване, сега се беше скрил под пълноводната мътна вода на придошлата от дъждовете рекичка.
Ингрей се замисли. Никой не се беше сетил да обработи фургона с Болесо с катран или да го уплътни с кожи, за да не пропуска. Шансът бързата вода да го повлече под ъгъл и да събори конете беше сравнително малък. Вероятността обаче фургонът да се напълни с вода и да потъне беше голяма. След кратък размисъл той постави ездачи с въжета в четирите ъгъла на фургона, за да помогнат на впряга през придошлата вода, и махна на коларя да кара напред с най-добрата скорост, която можеше да изстиска от уморените животни. Водата покри конете до корема и колелетата на фургона изгубиха сцепление с дъното, но четиримата ездачи не му позволиха да се отклони от курса си и цялата група се добра успешно до отсрещния бряг. Едва тогава Ингрей даде знак на лейди Аяда да нагази пред него във водата.
Вдигна поглед да види как се справя фургонът, но веднага погледна надолу, привлечен от рязко движение — дорестата кобилка стъпи накриво, спъна се и падна. Течението повлече лейди Аяда толкова бързо, че тя дори не успя да извика. Ингрей изпсува и пришпори коня си във водата. Въртеше трескаво глава, оглеждаше се за тъмната й коса сред разпенените води — дрехите й щяха да натежат от водата и да я повлекат надолу… ето там!
Студената вода задърпа коленете му, докато пришпорваше коня си по течението. Тъмната глава се показа до три огладени скали, които стърчаха над врящата наоколо им вода. Младата жена протегна ръка, хвана се…
— Дръж се! — извика Ингрей. — Идвам!…
Ръцете станаха две. Лейди Аяда излази по корем върху една от скалите и пълзешком се заизмъква от водата. Докато Ингрей стигне до нея с пръхтящия си кон, тя вече стоеше на крака, мокра като кокошка и задъхана. С крайчеца на окото си Ингрей мярна кобилата й да излиза на брега малко по-надолу по течението — изцапа по калния бряг и хукна в галоп към гората. Ингрей изруга наум глупавото животно и даде знак на един от хората си да тръгне след него.
Не изчака да види дали заповедта му е приведена в изпълнение, защото вече беше само на ръка разстояние от лейди Аяда. Наведе се към нея, тя се пресегна към него…
Тъмночервена мъгла прихлупи мозъка му и почти го ослепи. Той стисна младата жена над лактите, катурна се в потока и я повлече след себе си. Надолу, ако я натискаше надолу… в устата му нахлу вода. Той изплю, пое си шумно дъх и отново потъна. Не виждаше нищо, мяташе се. Някаква далечна част от съзнанието му, много, много отдалеч му крещеше: какво правиш, глупак такъв! Трябваше да я натиска надолу…
Силната вода удари главата му в нещо твърдо и жълто-зелени искри изместиха червената мъгла. После всички мисли се изпариха от мозъка му.
Първото завърнало се усещане беше, че се дави, после се появи и дивата паника. Студен въздух го шамароса в лицето, което незнайно как се държеше над водата, и той си пое достатъчно въздух, за да изкашля изгълтаната вода. Замята крайници — отчаяно слаби и тежки, сякаш ги движеше през кал.
— Стига си се дърпал! — Гласът на лейди Аяда сякаш му спука тъпанчетата. Имаше нещо около шията му и сега то изведнъж се стегна — след кратък миг на замайване си даде сметка, че нещото сигурно беше ръката й. Трябваше да я спаси, да я удави, да я спаси…