„Тя може да плува“. Тази закъсняла мисъл поукроти несръчните му движения. Е, и той можеше да плува, с повечко въображение. Беше оцелял след корабокрушение навремето, макар основната заслуга да беше на плаващите отломки, за които се беше държал. А сега единственото плаващо нещо наоколо май беше лейди Аяда. Тежестта на оръжията и ботушите му със сигурност щеше да повлече и двамата към дъното… краката му се удариха в нещо. Течението ги изплю в страничен вир, дъното се изравни и ето че тя го влачеше към благословения бряг.
Ингрей се освободи от ръцете й и изпълзя на четири крака по камънаците. Розова вода се стичаше от косата му и ставаше все по-червена. Той избърса очи и примигна. Гората тук беше гъста и почти непроходима. Не беше сигурен колко надолу ги е завлякла водата, но бродът, фургонът и хората му не се виждаха. Трепереше, изпаднал в шок от удара по главата.
Тя се изправи и изгази през водата към него, протягаше му ръка.
Той изръмжа и се дръпна като опарен, уви ръце около дънера на едно ниско дърво, отчасти да се задържи прав и отчасти…
— Не ме докосвай!
— Какво? Лорд Ингрей, тече ви кръв…
— Не се приближавай!
— Лорд Ингрей, ако…
Гласът му се пропука.
— Моят вълк се опитва да те убие! Надвива ми! Стой далеч от мен!
Тя спря и го зяпна. Косата й се беше освободила отчасти от мрежичката и по кичурите се стичаха капки вода, падаха тихо на мъха в краката й, на равни интервали и омайващо като някакъв странен воден часовник.
— Три пъти — дрезгаво изхриптя той. — Този беше третият. Не разбираш ли, че току-що се опитах да те удавя? Той и преди се опита — два пъти. Когато те видях за пръв път и извадих ножа си — исках да те пронижа още там, на място. А после, когато седяхме, едва не те удуших.
Тя беше бледа, замислена, напрегната. Не запищя и не побягна. Искаше му се да избяга, дали с писъци, или не, беше без значение. Стига да успееше да го надбяга…
— Бягай!
Вместо това тя преспокойно се облегна на един дънер и почна да събува подгизналите си ботуши. Едва след като изля водата и от втория, каза:
— Не е вълкът ти.
Главата му още звънтеше от удара в скалата. А ако се съдеше по неприятното къркорене на червата му, в най-скоро време щеше да избълва и нагълтаната вода. Не разбра какво му говори.
— Какво?
— Не е вълкът ти. — Остави ботуша на земята до другаря му и каза с напрегнат, но уверен глас: — Мога да го подуша този твой вълк, така да се каже. Всъщност не е миризма, но не знам как иначе да го опиша.
— Той… аз се опитах да те убия!
— Не беше вълкът. Не беше и ти. Беше онази, другата миризма. И трите пъти.
Можеше само да я гледа, понеже думите го бяха изоставили.
— Лорд Ингрей… ти така и не попита къде е отишъл духът на онзи леопард.
Вече не просто я гледаше — зяпаше я с увиснало чене.
— Дойде при мен. — Лешниковите й очи срещнаха неговите за един проточил се, напрегнат миг.
— Аз… такова… извинявай — изломоти Ингрей. — Повръща ми се.
Мина зад твърде тънкия ствол на дървото, за да се възползва от нищожното уединение, което то можеше да му предложи. Добре щеше да е, ако стомашните спазми му бяха дали време да си събере мислите, но те, изглежда, се бяха пръснали поне на миля зад него по реката. Удавили се бяха проклетите му мисли, и то не във вино. Да беше ги удавил във вино, поне и предимства щеше да има покрай недостатъците.
Заобиколи с омекнали колене дървото и я свари да си изстисква спокойно жакета. Предаде се и седна тежко на един покрит с мъх дънер. Дънерът беше мокър, но пък той беше още по-мокър.
Тя не му изглеждаше с нищо по-различна. Е, да, мокра беше, направо подгизнала и чорлава, но косата светлина все така я галеше, все едно слънцето е влюбено в нея. Не съзираше котешка форма в сянката й. Не подушваше нищо освен самия себе си — гадна смесица от мокра кожа, пот и конска воня.
— Не знам дали Болесо го е бил замислил така — духът да дойде при мен. — продължи тя със същия спокоен тон, сякаш той не си беше изповръщал червата току-що само на десет стъпки от нея. — Дойде при мен, когато докоснах умиращото тяло на Болесо — търсех ключа. Другите животни останаха обвързани и си отидоха с него. Тях той ги беше държал от повече време, или пък ритуалът не беше завършен. Духът на леопарда беше много уплашен, трескав. Скри се в ума ми, но аз го усетих. Не знаех какво да правя, нито той какво може да прави. Хората на Болесо бяха глупаци, всичките до един. Затова си замълчах, а и никой не се сети да ме попита.
— Защитата ти… това може да ти бъде защитата! — каза той с внезапно настървение. — Духът на леопарда е изпаднал в ярост и е убил принца. А не ти. Била си обладана от него. Обикновена злополука.